Неумиращият ужас

реферат

 

Някога филмите на ужасите бяха единственото владение на второкачествените продуценти и последно убежище за звезди, които безуспешно се опитват да си вър­нат славата. Но днес мейджърите (най-големите филмови компании) все по­вече се вглеждат в жанра. Световният успех на „Дракула“ на Брам Стокър и Копола през 1992 г. качи рейтинга на класическите истории на ужаса, зара­ди способността им да привличат вся­каква публика. Към световния екран вече потеглиха „франкенщайн“ на Кенет Брана по Мери Шели, с Робърт де Ниро в главната ро­ля, и „Интервю с вампир“  на Нейл Джордан с Том Круз, а през 1995 година излезе новата версия на „Доктор Джекил и мистър Хайд“ с Джулия Робъртс. Прочутият Уес Крейвън бе убеден да свърже своя постмодерен „Нов кошмар“ със сери­ите „Кошмар на улица Елм“, а сега той е натоварен с режисурата на „Вампир в Бруклин“ по сценарий на Еди Мърфи. И Джон Карпентър, заснел успеш­но през 1978 „Вси светии“, засне също така „В устата на лудостта“. Но заедно с това филмът на Брана се пуска на па­зара като готическа любовна история, докато появилият се преди него „Вълк“ на Майк Никълс беше повече еротич­на драма, отколкото истински филм за върколаци, което по своему е изненадващо. Все пак студиите ревностно произвеждат убийства.

Литературата на ужасите винаги е била много привлекателна за кинема­тографистите. Творбите на Стивън Кинг осигуряват постоянно материал за филми. „Хората от киното обичат да правят филми на ужасите, защото за тях това е неоценимо забавление и опит“, казва актьорът Мики Котрел. Пример за това са сериите „Приказки от криптата“, с първо-класните актьо­ри Упи Голдбърг и Джо Пеши, и с Том Ханкс, Майкъл Фокс и Джоел Силвър като режисьори. Следващият проект на новозеландеца Винсънт Уарл е история за чудовище от IX век. А това, че толкова мно­го продуценти, режисьори и актьори работят без претенции в жанра,  не е нещо ново. В златните за Universal времена на ужаса, Франкенщайн бе следван от Дракула, Дракула – от човека-вълк, и през 40-те всички те бяха „на ти“ с Абът и Костело. Днес интересът се разпростира не само към продълженията, но също та­ка и към комиксите и всякакви други възможности, които медиите предос­тавят – „Кошмар на улица Елм“ и „Пе­тък 13-то число“ се „разплодиха“ в те­левизионни сериали. На път е и „оплячкосването“ наново на заглавия от английското кино на ужасите, като на­пример „Селото на прокълнатия“.

Нуждата от такива филми се подх­ранва непрекъснато от една предана и твърда публика, готова да ги гледа в киносалоните, по телевизията, на ви­део, даже в компютърните игри. Този клуб на почитателите е голям и меж­дународен. Ужасът навсякъде е лесно продаваем и винаги пробива. Ако ге­роите са оригинални и специалните ефекти добри, филмът има световен пазар. Във Великобритания над една трета от бъдещите проекти на члено­вете на Съюза на новите продуценти са в този жанр.

Но един от най-тънките негови из­следователи предупреждава: „Струва ми се, че ние всички напразно се надя­ваме, че задаващият се голям поток от филми на ужаса ще предизвика още ед­на нова, огромна вълна на такива фил­ми, но аз мисля, че това не е реалисти­чно. Истината е, че този жанр е съществувал винаги, като се поддържа от определен брой почитатели. Това не е жанр, който се харесва на всички“.

Съществува обаче и проблем с цензурата. Тъкмо днес, изглежда, пазарът се нуждае от нещо оригинално и изис­кано, което не би притеснило цензурата и не би раздразнило все по-обидчивата и чувствителна публика. Докато филмите залагат особено много на чудноватите специални ефекти. Ето защо студиите пробват напоследък да продават скъпите си филми не като филми на ужаса, а като еротични драми или любовни истории. А има и много хора, които мислят, че в сянката на новите технологии и полити-ческата коректност нещо от същността на жанра завинаги е погубено.

Кристъфър Лий – един от идолите на този вид кино, който се завърна към него с „Веселякът“, обобщава: ,,Има все повече и повече насилие. Все по­вече и повече специални ефекти. Все повече и повече кръв. Според мен в резултат на това се увеличава интересът към класиката на жанра. Хората ме питат например, кое е най-ужасното нещо, което съм виждал някога, и аз казвам, една отворена врата“.

Ужасът има огромен капацитет за въздействие върху публиката на най-дълбоко и най-емоционално ниво, въпреки че жанрът на ужаса фунда-ментално е недоразбиран даже от много от неговите сьздатели и фенове. Но как по-точно този род филми за свръхестествени страхотии, за психопати и кървави бани може да ни въздейства положително?

Ужасът, наистина, преди всичко предизвиква у нас неприятно чувство на пръв поглед като че ли няма нищо позитивно в това да се обезпокоим или уплашим. Но това впечатление произтича от объркването на възприятията „неприятно чувство и обида“.  Негативната емоция и обидата са съвършено различни неща. Да обидиш означава да нараниш  някого емоционално и което е нежелано, докато понятието „обезпокояване“ има и негативен, и позитивен смисъл едновременно. Негативният му смисъл няма нищо общо с ада на ужасите. Но позитивният аспект на термина, който е свързан с това да извадиш някого чрез  ужас от състояние на безразличие, има същностно значение за Ужаса.

Това свойство на обезпокояването предизвиква мислене и преоценка – акт на дейност, която винаги е позитивна. Например, когато един проповедник иска да поведе хората към небето, далеч по-въздействен подход е не да проповядва какви са прелестите на небето, а да им говори за ужасите на Ада. Откриването на Ада ни ужасява до такава степен, че ни кара да търсим истината за Небето. Способността ужасът да обезпокоява се разбира от само себе си, позитивното в това негово качество е нещото, с което той извлича силата си.

Ужасът има свойството да си пробива път в съзнанието на ауди-торията като паяк, който плете в него мрежа от сложни мисли, които са толкова силни, че могат да занимават човека до края на дните му.

Тъкмо по тази причина „Психо“ на Алфред Хичкок се превърна в неотменна част от американското съзнание. Хичкок разкри каква мрачна жестокост може да се крие зад човешката фасада от привидно безобидни и нормални лица, което едновременно е и безкрайно тревожно, и незабравимо.  По същия начин много други филми на ужасите са ни променяли завинаги.

„Челюсти“ обиграва нашата тотална безпомощност пред заобикалящата ни реалност на океана. „Екзорсистът“ ни кара да избягваме всичко, което има нещо общо с мистериозния мрак на окултното. „Night of The Dead“ показва колко лесно можем да загубим контрол над нашия собствен свят. Това са мисли и образи, които завинаги остават с нас и чиято сила да преследват съзнанието ни никога няма да изчезне. Всички други човешки емоции избледняват с Времето. Тъжни преживявания, щастливи мигове, любовни трепети – но Ужасът, той винаги остава в нас.

Най-накрая, Ужасът ни помага да се отървем от илюзиите си - това  обобщава способността на Ужаса да ни обезпокоява. Човешките същества имат необикновена ловкост за лицемерие. В човешката природа е да гледаме през пръсти на недостатъците си, но Ужасът не ни позволява да се придържаме към илюзията, че сме добри. Той вади на показ вът­решните ни чувства и ги хвърля на паважа така, че да можем да видим цялата ужасяваща истина за тях. Филми като „Children of  The Corn“ или „Предзнаменованието“ ни позволяват да видим колко отвратително е на­истина едно дете да бъде лишено от невинност. „Психо“ ни показва точ­но колко уязвими, директно и индиректно, са потребностите на плътта ни. А от „Мisery“ и от други филми на ужасите разбираме как видимо нор­малното може да пропадне в демоничните дълбини на порока.

Будистът, баскетболният играч, банкерът или танцьорът – всеки чо­век има склонност към Злото, но ние рядко осъзнаваме този факт. Сми­сълът на филма „Вълк“ е, че даже човек с чисто сърце може да се превър­не във вълк, ако „вълчото проклятие“ го споходи при есенната ярка луна. На нас ни е много лесно да гледаме на другите обективно, но упорито си представяме самите себе си като далеч по-прекрасни, отколкото сме. Точните науки постоянно описват как ние еволюираме като раса, сякаш ставаме по-добри, въпреки че очевидно е обратното например терористичните атаки. Ужасът оба­че ни вади от тази опасна заблуда, защото има нео­бикновени сетива за Злото.

Представата за злото е фундаментална за вся­ка една история, но във  хорър жанра Злото стига до такива крайности, които ни карат да проумеем неговото съотнасяне към собствения ни живот. Благо­дарение на този жанр Злото престава да бъде нещо далечно от нас – присъщо само на престъпниците или на политиците. Той ни помага да разберем, че Злото е далеч по-универсално нещо и че всички сме му подвластни, което пък ни прави по-способни да за­щитаваме себе си от него.

Но за да подейства в този смисъл един филм на ужасите, той трябва да има определена художес­твена стойност. Също така има съществена разли­ка между плашещо филмче и филм на ужаса. А истин­ската сила на най-добрите постижения в жанра се крие в тяхното послание.

Без послание Ужасът шокира и отвращава, без да ни въздейства дълбоко. Ужасът действително се нуждае от авторско послание към безгрижната ау­дитория. Защото същността на Ужаса е Истината, а не кой ще оцелее накрая или колко екстравагантно ще умрат онези, които няма да оцелеят. Сетивата ни лесно могат да се притъпят от заливащия ни по­ток от самоцелно страшни и безсмислени филми. За това и пародирането им, както това става в „Страшен филм“ – 1 и 2, има отрезвяващ ефект. Ефект, който ни кара да си дадем сметка, че само об­вързаният с истината ужас е добър ужас, защото служи на Доброто.

Често в киносалоните ставаме свидетели как по-младите зрители прихват да се смеят при гледката на ужасни неща. Това, разбира се, пре­ди всичко е вид самозащитна реакция, която обаче бързо изчезва, ако бла­годарение на художествената си стойност филмът ги принуждава да за­почнат да осъзнават смущаващата реалност на Злото, а то никога не е смешно. Шедьоврите в жанра като „Психо“ или „Екзорсистът“ ни дават онази перспектива, от която сме в състояние да видим истинската роля на Злото в света. Затова именно пародирането на клишетата в жанра има за цел да спаси публиката от повреждащите сетивата Ј глуповати ерзац продукти на филмовата индустрия.

През 1999 несравнимият Алфред Хичкок стана на 100 години.   Неговите сцени все още се крадат и преповтарят от следващите поколения кинотворци. Или от онези, чието днешно филмово „съществуване“ е един вид дан на почит на преклонение и на неумираща обич към учителя.

Един американски филм поставя въпроса за стремежа да бъдеш във всичко – от материалното благополучие до личната изява да бъдеш непремено „фърст“ – пръв или „най“. Паралелно с натрупването на благата на цивилизацията тази ценностна представа роди културата на „юпи“ трябва непремено да е „марково“ – маркови дрехи, маркова козметика, маркови мебели, маркови напитки; да се посещават само най-реномирани заведения, да се общува само, с когото трябва. Ежечасно и ежеминутно да се демонстрира класа, благосъстояние, човешко съвършенство.  Ако едно такова масово „имане“ измести изцяло от съзнанието всички други човешки емоции, цели и цености оставяйки място единствено за а ла наркотичното престрастяване към себедоказване чрез шик. И тогава както това се случва с Патрик Бейтман (Крисчън Бейл), американският психар се събужда най-атавистична жажда за кръв като противодействие на крайно изнурителното надбягване с другите по пистата на афишираното превъзходство.

След нюйоркската трагедия зрителите не се нуждаят от изправяне лице в лице с най-ужасните форми на Злото, за да го разпознаят такова каквото е, но във всички случаи изкуството отново и отново ще търси Истината за нас самите с помощта на Ужаса, каращ ни да ценим Доброто.


Настоящата тема може да използвате непосредствено, след като я изкопирате и запазите във файл (MS Word формат).


Ако желаете, може да получите файла 2010901.doc на Вашия e-mail адрес, след като заплатите on-line 3 лева чрез ePay по фирмената ни микросметка.
Може да платите и от банкомат   (чрез B-pay), но е необходимо да ни известите с празен e-mail, в който полето Относно/Subject да съдържа текст от вида: ПЛАТЕНО/PLATENO дд/мм/гггг чч:мм тема/tema: 2010901
платете 3 (три) лева
След като натиснете бутона ePay Now, автоматично ще бъдете пренасочени към сайта на ePay.bg, където фактически ще извършите плащането. След като платите (или не платите) системата отново ще Ви върне на нашия сайт. !!! ВАЖНО: При попълване на електронния формуляр на ePay.bg, в полето Информация, която получателят ще види за Вас, е необходимо да изберете E-mail, за да Ви изпратим файла на този, посочен от Вас, e-mail адрес