ПСИХОЛОГИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ПОМАГА

Съдържание

Въведение. 2

ПЪРВА ГЛАВА: МОДЕЛ НА ПОМАГАЩИЯ ПРОЦЕС – СОЦИАЛНОПСИХОЛОГИЧЕСКИ ИЗМЕРЕНИЯ   4

1. Интеракцията клиент-система. 4

1.1. Що е помощ? Форми на помощ.. 5

1.2. Общуването – същност и значение. 13

2. Емпатийното общуване – неотменна част от социалната работа. 17

2.1. Емпатията – основа на ефективното помагане. 20

2.2. Модел на съветване: споделящ - помагащ.. 22

ВТОРА ГЛАВА: СОЦИАЛНА РАБОТА С ИНДИВИДИ, СЕМЕЙСТВА И ГРУПИ.. 32

1. Социална работа с индивиди. 32

1.1. Определение за социална работа. 32

1.2. Умения за социална работа и работното взаимоотношение. 32

2. Фази на работа: 34

2.1. Предварителна или Подготвителна фаза на работа. 34

2.2. Начална фаза (или фаза на Договаряне) 35

2.3. Средна (или Работна) фаза. 37

2.4. Заключителна фаза. 40

3. Социална работа със семейства. 41

4. Социална работа с групи. 42

4.1. Групата като система за взаимна помощ.. 42

4.2. Буферен модел за социална подкрепа. 45

Трета глава: Иследване работата на социалните работници за оказване на помощ в Център за хора с увреждания и Бюро за социална интеграция на лица сьс сетивни увреждания - гр. Варна. 53

1. Център за хора с увреждания. 54

2. Бюро за социална интеграция на лица със сетивни увреждания. 55

3. Изследване степента на ефективност на социалните работници за оказване на помощ.. 55

3.1. Анализ на резултатите от анкетираните клиенти от двата центъра. 55

3.2. Изследване дейността на социалните работници за оказване на помощ. Анализ на резултатите от проведеното изследване. 61

Заключение. 63

ЛИТЕРАТУРА.. 66


Въведение

Професиите и науките за подпомагане, предлагащи различни стратегии за социално и физическо оцеляване на индивида, на групата и на общността, стават особено необходими.

България, както всички социално отговорни общества, в продължение на десетилетия е имала институции, създадени за да помагат на хората при решаването на техните проблеми и задоволяване на техните потребности.

Религиозната традиция, частните собственици и техните сдружения, правителството, училищата, болниците са сред множеството институции, които помагат на хората.

 Професията социален работник е дълбоко хуманен плод на съвременността. Необходимостта от нея възниква от сложната социална среда, в която живеем и от затрудненията на отделни членове на обществото да се адаптират към социалният живот. Основното предназначение на професията е да помага на хората с проблеми в приспособяването към обществото, да създадат или възстановят своя личен и социален статус.

Социалната работа запазва и до днес като свой водещ принцип милосърдието, като го адресира не само към болния, но и към човека, които има проблеми в общуването и приспособяването в обществото.

В наши дни социалната работа обхваща комплекс от дейности с икономически, педагогически, медицински, социален и правов характер, чрез които се подпомага личността изпаднала в подобно затруднение.

Социалната дейност подлежи на непрекъснато развитие и усъвършенстване, на обогатяване и разнообразяване на прилаганите форми, и разкриване и въвеждане на нови. Обществената значимост на професията социален работник нараства. В България тя вече се превръща в професия с бъдеще.

 

 

 

 

РАБОТНА ХИПОТЕЗА

Високата степен на нервно-психическо напрежение и емоционален дисконфорт при лица с физически увреждания намиращи се в неравностойно положение изпитващи психическа депривация изискват професионализъм и етичност на помагащия специалист и използването на емпатичното отношение като основен елемент в работата му. Дейността на помагащия специалист е непосредствен израз и форма на подкрепа, насочена към осигуряване на благополучието на клиента.

 Внедряването в практиката на богата палитра от форми, методи и средства за социално-психологична помощ, води до преобразуване на човешката душевност. Като например: връщане на вярата в човека и засилване жаждата за живот. Когато социалната работа е усъвършенствана до виртуозност тя се доближава до изкуството, което обогатява човешките възможност и разкре-постява творческите сили на човека.

ЦЕЛТА на дипломната работа е да се изследва ефективността на социалната работа и уменията за социална практика на социалните работници.

За постигането на целта бяха поставени следните

ЗАДАЧИ :

1. Да се проследи модела на помагащия процес.

2. Да се проучат какви форми и роли има помощта.

3. Да се проучат какви стратегии на работа използват социалните работници.

4. Да се изследва взаимоотношението социален работник – клиент, както и ползата от дейността на социалния работник.

5. Да се оцени значението на емпатията, като важен фактор за активиране желанието на клиента за установяване на ефективен и ползотворен диалог със социалния работник.

ПРЕДМЕТ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО е взаимоотношението социален работник - клиент като база за извършване на успешна и ефективна социална работа.

ОСНОВНИ МЕТОДИ на изследването са:

1. Изучаване на литературни източници, свързани с оказване на помощ. В процеса на работа бяха използвани 21 източника от български и чуждестранни автори.

2. Изследване и анализиране на резултатите от работата на социалните работници за оказване на помощ.

3. Анкетиране и интервюиране на клиенти, които ползват услугите на социалните служби за оказване на помощ.

4. Наблюдение върху ефективността на социалната работа.

ПАРАМЕТРИ И ГРАНИЦИ на изследването.

Настоящото изследване е проведено в Център на хора с увреждания и в Бюро за социална интеграция на лица със сетивни увреждания. Анкетирани са 8 социални работници от тези служби, както и 35 клиенти, които ползват услугите. Направени са подходящи изследвания, стремящи се да докажат важността и значението на емпатията като водещ елемент в социалната дейност. За по-доброто онагледяване на резултатите са използвани диаграми и таблици, които са представени в изложението.

 


ПЪРВА ГЛАВА: МОДЕЛ НА ПОМАГАЩИЯ ПРОЦЕС – СОЦИАЛНОПСИХОЛОГИЧЕСКИ ИЗМЕРЕНИЯ

„Всяко поведение е причинено –                             и причините са много“

                Д-р Клайд Неръмор

1. Интеракцията клиент-система

Решаващ фактор в помагащия процес е начинът по който клиентът бива възприеман. В книгата „Изкуството да се помага“ на Лоурънс Шулман се описват ранните опити за изграждане на концепция за помагащия процес. Помагащите професии използват медицинския модел (Тристепенен процес за организиране на мисленето по време на практикуването, който обикновенно се описва като включващ изследване, диагноза, лечение и заключение. Използва се понякога, за да означи „патологичния“ модел на диагностициране на проблемите на клиента), разработен от лекарите.

През последните години терминът медицински модел се използва, за да охарактеризира възприемането на клиента чрез концентриране върху болестта и патологията. Квалифицираните професионалисти изследват клиента, като се опитват да поставят точна диагноза и след това да разработят план за лечение. Поради това напълно е възможно не само специалистите, които се занимават с болести или паталогични прояви, но и онези които използват други подходи за разглеждане на клиента. Като например системно-екологичния подход към клиента, при който се отчита динамичното въздействие в социален контекст, съвместим с тяхната практика. Според Шулман „Един от проблемите в медицинския модел е, че той налага статичното възприемане на клиента“, където ударението се поставя на патологията и съпътстващите я описателни характеристики на клиента (напр. слаб, невротичен, резистентен). Терминът терапия се обеснява като Комплект от процедури, целящи внасянето на подобрение по отношение на психологическите проблеми на личността или групата. В основата на фокусираната върху клиента терапия на Карл Роджърс лежи идеята, че „терапията трябва да създава една напълно незаплашваща атмосфера, в която хората да могат честно да погледнат на самите себе си, да се видят такива, каквито те са всъщност и да вземат съответните решения. Самооценката и самоприемането на хората води до придобиването на един по-ефикасен и продуктивен жизнен стил на самореализация.“ /8, 138/

Първата стъпка при осъществяването на план, свързан с промяната на поведението е да бъде увеличаване степента на осъзнаване на настоящето поведение и събитията които предхождат, придружават или следват реакцията или поведението. „Промяната е ключовият елемент в терапията.“ /8,125/. Тя може да бъде когнитивна, поведенска или емоционална т. е. може да промени начина по който човек мисли, държи се или се чувства, или пък може да промени всички тези три аспекта на личното поведение.

През последните няколко години се задълбочи влиянието на теорията за динамичните системи върху начина, по който помагащите професии гледат на клиента. Основната идея е клиентът да се разглежда в интеракция със средата и с останалите хора. Тук не самият клиент е обект на анализ, а вниманието е концентрирано върху начина, по който протичат интеракциите между клиента и важните за него системи. Част от последствията от интеракциите ще зависят от приноса на клиента, но другата част ще бъде резултат от ответната реакция на системата. Взаимоотношението фактически е циклично, като постъпките на всеки по отделно оказват постоянно влияние върху постъпките на останалите.

През 1968 година Frantz Fanon разработва т. нар. психология на потисничеството (теория за въздействието на социалното потисничество върху уязвими популации, която описва както адаптивните, така и маладаптивните реакции). Тази теория обеснява, че човек изложен на потисничество за дълъг период от време, даже да интернализира „потисника от-вън“, създавайки си отрицателни нагласи и представи за себе си. Интернализираният гняв, често скрит зад депресията, може да доведе до маладаптивно и деструктивно поведение, опасно както за самите клиенти, така и за околните. „Потисникът от вън се превръща в интропресор – потисник от вътре.“ /19, с.28/. Клиентът става потисник на самия себе си т. е. автопотисник.

Карл Роджърс също смята, че хората често пъти приемат негативните оценки на други хора за тях самите, в резултат на което развиват едно негативно и ограничено самосъзнание. Вследствие на това, тези хора загубват позитивното самочувствие, което е необходимо на всеки. С течение на времето те си създават един мисловен модел на превратно самоподценяване, като тълкуват касаещите ги събития и поведенски реакции по един намиращ се в съгласие със собственото им негативно мнение за самия себе си начин и то много селективно. Превратният им възглед за самите тях, както и енергията, изразходвана в тази постоянна самоизмама, прави невъзможно решаването на техния проблем. /8, с.138/.

В такъв момент социалния работник е по-заинтересован да разкрие положителното в клиента, а не отрицателното. Опитвайки се да помогне като преодолява ефекта от потисничество, социалния работник се насочва към скритите признаци на живот и сила у клиента. След като изясни интеракцията клиент – система, по този начин депресията на клиента добива нов смисъл. Усилията на социалния работник не са насочени към „излекуване“ на клиента, а по скоро към начина, по който си взаимодействат клиента и тези важни системи. Решението на проблема ще дойде не от плана за лечение на специалиста, а от по-доброто разбиране на клиента за собственото му положение, както и от неговите усилия да намери нови начини за взаимодействия с важните за него системи, или от откъсването му от тези системи и от откриването на нови изтучници на подкрепа. По подобен начин системите също могат да потърсят нови пътища до клиента, за да го приобщят към себе си. Както клиентът, така и системите ще открият, че този процес е труден за осъществяване. И точно тук започва работата на помагащия.

1.1. Що е помощ? Форми на помощ

Помощта като дейностен компонент, изразяващ предметната същност на социалната работа, е с различна насоченост и характер в съответствие с потребностите на клиента и в съвремената концепция на теорията и практиката се разглежда не единствено от позициите на средството за ограничаване и компенсиране на дефицита, а преди всичко като активизираща, стимулираща ресурсите, способностите и потенциала на личността на клиента и отчитаща постиженията като важна предпоставка. Това позволява да се избегнат недостатъците на т. н. „медицински модел“ на социалната работа, свързани с налагане на статичното възприемане на клиента и поставяне на акцент в работата върху патологията, описателните и етикитираните характеристики на клиента.

Основното тук е, че човекът нуждаещ се от помощ, независимо от коя категория е – дете в детско заведение, съпруг в семейна консултация, провалил се ученик или безнадеждно болен – проблемите му се разглеждат в контекста на интеракцията в неговото социално обкръжение.

Както пише Лоранс Шулман, медицинският модел за вмешателство и лечение се състои от тристепенна скала на практическо мислене: 1. Изследване; 2. Диагноза и 3. Медицинска терапия. По този модел социалните работници също изследват социалния случай с методите на социалната педагогия. Поставят първоначална, ориентировъчна диагноза на техния проблем и разработват план – програма за „социална терапия“. Медиците обикновенно се интересуват, строго погледнато, от състоянието на болния и степента на развитието на болестта, като прилагат съответна медикаментозна терапия, но по-малко търсят или в повечето случаи никога не се интересуват от социалните причини, породили и довели до заболяването.

Социалната практика, разглежда човека (социалния случай) в контекста на неговата среда – природна и социална. Този подход е известен като системно-екологичен и широко е навлязъл в практиката на социалната работа. Това означава, че състоянието на социалния случай не е непроменливо. То не е резултат само на неговите вътрешни психични и биологични сили, а следствие от въздействието на заобикалящата го среда – природна и социална и взаимодействието Ј с живия социален организъм.

Фиг. 1.1

„Клиничната практика“ в социалната работа не означава само „превързване на раните“ и „бърза еднократна социална помощ“. Социалната работа е продължителен процес изискващ много търпение, време и сили от страна на социалните работници за постигане на евентуален резултат. В ежедневната си работа социалният работник изследва едновременно социалния случай и „социалната система“, в която той е живее, която влияе непосредствено върху неговите възможности за социализация, интеграция и адаптация. Така че социалният случай се разглежда в динамика и развитие. Социалният работник се стреми да намали или отстрани вредното влияние и въздествие на социалната среда върху неговия „пациент“. От социална терапия се нуждае социалният случай, а от корекции – социалната и природната среда, която в известен смисъл е относително по-константна и относително по-консервативна. Независимо от това някои елементи на социалната среда са много динамични. Нейните елементи: хора, институции, инфраструктура, микро-, макро- и мезосреда се променят не с дни, а с часове. В това се състои сложността в управлението и контрола върху елементите на социалната среда. Така социалният случай се разглежда в контекста на интеракции с елементите на социалната и природната среда. Поведението на социалните субекти може да бъде разбрано само във взаимодействието им с останалите хора и социалната система.

Ако се опитаме да опишем елементите на системата, с които социалният случай се намира в динамично взаимодействие, веднага стигаме до неговото най-близко обкръжение – семейство: съпруг/а/, деца, родители, близки и роднини, колеги по работа, работодатели, социални институции и пр.

Интеракциите между индивида и свързаните с него системно-структурни елементи могат да бъдат характеризирани като „положителни или отрицателни“, травмиращи, или ободряващи (стимулиращи), потискащи, малтретиращи, или сътрудничещи на социалния случай. Ако човек е хоспитализиран (с диагноза – депресия, невроза, реактивна психоза и пр.), трябва да се прецени доколко е осъществена адаптация към болничната среда и лекуващия екип. И най-главното, социалният работник трябва да се помъчи да открие дали конкретния субект е в пълна психическа и дори физическа изолация, или има някаква подкрепа от отделни членове на социалното обкръжение и неформалната група. След откриването на връзките на социалния субект със социалната система социалният работник вече по-лесно може да разбере неговото поведение и съответно да предприеме мерки за социални корекции. На тази основа той разработва терапевтична програма за социална помощ и социална терапия на „душевните рани“ и усъвършенстване социалните функции на субекта да се справя сам с предизвикателствата на живота. Често се налага социалният работник да разшири социалните интеракции с окръжаващите социалния случай индивиди, с цел да повлияе върху тяхното отношение, техните постъпки и поведение, да помогнат на социалния случай, за да се задействат неговите социални интеракции.

Фиг.1.2 Схема на социалните интеракции /по Л. Шулман/

От ляво в тази схема е клиентът, който се стреми, доколкото е възможно към контакти с обкръжаващите го значими за него системи, като наред с това са типични и случаите, когато той се съпротивлява на тяхнто въздействие. В тези случаи клиентът се изолира от действието на необходимите за него системи. От дясно са системите социална среда - семейство, колеги, близко обкръжение, които от своя страна се стремят да приобщят към себе си клиента, но често са амбивалентни. В средата е социалният работник с чувството си за функционалност и с умения, мобилизирани в условията да се помогне както на клиента, така и на системата да преодолеят бариерите, блокиращи техните взаимни ангажименти. Тази функция на социалния работник допринася за повишаване равнището на цялост на социалната система, а не само да се идентифицира с един от компенентите Ј.

Отрицателните, негативните интеракции могат да породят трайно депресивно състояние. Когато депресията е породена от гняв, яд, срам, омраза, потисничество, господство, пол, раса, класа и др., социалният работник се опитва да задейства скритите, природно закодирани сили и жаждата за живот за социалния случай. В случая е важно да се възвърнат вярата и силите на болния за „борба“ с травмиращите фактори и се изгради защитна реакция и бариера срещу тези постоянни отрицателни дразнители и потисници.

Според теорията за потисничеството на Франц Фенън, продължителното психическо и физическо, дори политическо потисничество, свързано и с други форми за ограничение свободата на личността, води до интернализиране на „потискана отвън“, или по-точно приемане на неговите нагласи от социалния случай като „собствена оценка за себе си“. В резултат на това потисничество социалният случай става уязвим и се появява гняв и омраза. Както гневът така и омразата, скрити зад еуфорията и дисфорията, могат да доведат до неадаптивно, потиснато или разрушително поведение, еднакво опасно както за субекта, така и за околните.

Според Л. Шулман такъв социален случай става „потисник на самия себе си“, „автопотисник“ и изгражда „потисника отвътре“. Това е резултат от продължително угнетяване, „търпяно“ стоически от социалния случай, упражнявано от най-близкото обкръжение, семейство, колеги, „приятели“, съседи.

Човек става още по-беззащитен и уязвим, ако не получава никаква морална и социална (духовна) подкрепа от най-близката социална система – семейството и приятелите. В подобни случаи социалният работник е единствената силна социална система и подкрепа за субекта. Той, както гласи основния принцип в социалната педагогия, е длъжен да се опре на остатъчните психически и физически сили, на положителното в индивида и разкрие неговите потенциални възможности и резерви за борба, оцеляване и промяна.

Не е целесъобразно да се укрепва социалният случай в мекушавост, лично и социално предателство, малодушие и липса на енерия за борба. Това убива и последните резерви и сили у него за борба и оцеляване. Пълното отчаяние, съпроводено с меланхолична тъга и пасивност, са истинските симптоми за апатия, безразличие и срив на централната нервна система. Безсилието е резултат от потисничеството и преживяваната депресия. Депресията, разбира се, трябва да бъде лекувана от медиците, но социалните работници, които се занимават със социална терапия, трябва да отстранят на първо място причините, които са я породили. Тези причини в редица случаи са резултат от разпадането на основни и важни за социалния случай интеракционни връзки. Това разпадане на социалните връзки води до поставянето на индивида в „социална изолация“ (пълно прекъсване на неговите социални връзки). В подобен случай медици и социални работници работят в екип.

Вниманието на социалния работник е насочено към опит за промяна на начините, с които социалният случай си взаимодейства с елементите на социалната и природна среда. Това предполага търсене и намиране на нови начини, нови методи и подходи за взаимодействие и въздействие върху индивида. Става дума за усвояване на нови модели на човешко поведение. Тези нови модели на поведение водят до усъвършенстване на социалните функции и нагласи на личността за ново светоусещане, „ново“ възприемане на света и връщане на способността за действие. След това постепенно проблемите на социалния случай се решават, като предварително бъдат степенувани по важност и значение и решавани един по един и то на различни равнища. Друг модел на поведение е пълното скъсване на социалния случай със старите елементи на социалната система и задействане на нови такива, както и търсене и намиране на нови източници за подкрепа и разбиране.

Нарушените интеракции могат да бъдат породени не само от социални и от биологични фактори, но и от институциите и бюрократичната държавна машина. В този случай социалният работник се опитва по най-ефективен начин да съчетае медицинската със „социалната“ терапия. Така, човекът (социалният случай) се разглежда не разпокъсано, а като интерактивна цялост, т. е. като социо-биологичен индивид в единство и взаимодействие със своята социална среда, тъй като всеки индивид представлява уникален, специфичен социален случай и подходът към него трябва да бъде строго индивидуален, неповторим, да не бъде стереотипен.

Отделните социални случаи могат да изпаднат в противоречие с различни елементи на социалната система и последните да блокират интеракционните им връзки и взаимоотношения за по-кратко или по-продължително време. Например, бременната ученичка изпада в социална изолация и нейните социални връзки се разпадат на различно равнище: с приятеля (бащата на детето); обкръжението от близки и познати; роднини, братя и сестри. Общоприетият „фалшиф“ морал и предразсъдъците изплуват с грандиозна сила. Единствена опора момичето може да намери и намира в лицето на социалните работници и социалните служби. Пораждат се обаче редица проблеми по време на протичането на бременността, раждането, а също така и с отглеждането и възпитанието на бебето.

Наред с това са нужни и материални средства, морална подкрепа, жилище и медицинско обслужване. Не винаги даже персоналът на заведението за социални грижи е узрял достатъчно професионално да решава тези проблеми. Вътрешната позиция на момичето и нейните объркани чувства към положението, в което се намира, са изострени до крайност и трябва да бъдат уравновесени реакциите Ј към т. нар. „обществено мнение“ и собствената самооценка я тероризират и Ј внушават, че е извършила голямо „престъпление“. И я превръщат във „вътрешен потисник“.

Това са само част от по-глобалните проблеми от личен и обществен характер, които водят след себе си хиляди други. Основното в случая е изработването на стратегия и вътрешна позиция за съпротива и заемане на достойно място в живота и взаимодействие с онези елементи на системата, които имат определено позитивно значение за нея.

Почти всички категории социални случаи имат едни и същи общи проблеми, независимо дали са деца, възрастни, ученици, студенти, стари хора, съпрузи или неизличимо болни. Проблемите на всички социални случаи трябва да се разглеждат и решават в контекста на интеракционните им връзки с най-близкото обкръжение.

Уилям Шварц представя три централни идеи в интеракционния модел, описан през 1961 година, който набляга върху интеракционната природа на помагащия процес. Клиентът в този модел се разглежда като себеосъществяваща се личност с енергичен ресурс, която има своите задачи в процеса, а социалният работник като човек със специфични функции в процеса. Те са свързани помежду си като взаимозависими действащи лица в рамките на една ограничена система, най-точно дефинирана като „реципрочна по своята същност“ - всеки от тях постоянно оказва влияние и се влияе от другия във всеки един момент. Взаимоотношението социален работник – клиент се разглежда в социален контекст и се влияе от фактора време.

Първата е вярата в същностните симбиотични връзки между хората и тяхното социално обкръжение.

Втората е предположение, че тази взаимна потребност се блокира систематично от бариери – едни, създадени от клиента, а други – от системите, с който клиентът трябва да се договаря.

Третата основна идея е, че социалния работник винаги трябва да допуска и да търси в клиента (и в системата) сила за промяна. /19, с.30/.

Предположението, че „част от нас винаги се стреми към здравето“, представлява ядрото на приложната теория, формулирана от Шварц. Като приема „симбиотичния“ модел за човешките отношения, той разглежда интеракцията индивид – общество като „... връзка между индивида и неговата група на принадлежност“, връзка която е описана като „симбиотична“ и, че „всеки има потребност от другия заради собствения си живот и развитие“.

Според Рубенщейн „най-първото от първите условия за живота на човека това е другия човек“ /3, с.102/.

Той подчертава нашия взаимен, същностен интерес един към друг. Твърденито за взаимна зависимост е основата на нашата вяра в социалната отговорност за благото на всеки. Това твърдение разкрива също така, че житейските потребности на всеки индивид се задоволяват най-добре в условията на положително взаимодействие с другите.

Положителното отношение към другите хора, наречено още просоциално поведение, е интересен обект на социалната психология. На преден план в изучаване на просоциалното поведение е въпросът за неговия произход. Дали съществува вроден биологичен код, който генетично насочва хората към положителни взаимоотношения, или детската социализация и междуличностното подкрепяне като социални фактори формират просоциалното поведение?

Вторият интересен въпрос е доколко на просоциалното поведение може да се гледа като на алтруистично поведение. Ако си добър към другите, означава ли това, че те стимулира симпатия към човека, или това е една форма на „егоистична мотивация“ от типа на стремежа да подобриш настроението си, да подтиснеш неприятната си възбуда, да предотвратиш социално неодобрение или да отхвърлиш чувството си на вина, че не си помогнал?

Формирането на просоциалното поведение става по пътя на социализацията. Под социализация тук се разбира процесът на моделиране на индивидуалното функционално поведение в съответствие с очакванията на културата, в която човек живее. Всъщност голяма част от ценностите, които се учат в детството, включва просоциалното поведение, като например, че оказването на помощ на другия е човешки дълг. Всекидневните грижи на родителите, които насочват децата към взаимопомощ – да дадат играчката си, да помогнат на другия, да не бъдат егоисти – е друга форма на въвеждане на законите за просоциално поведение. Благодарение на социалната власт да възнаграждават, да бъдат експерти, да наказват, но и да бъдат субекти на легитимната власт родителите са в състояние да насочат децата си кое е желаното поведение и кое поведение трябва да бъде образец за следване. В детската възраст освен родителите силен източник на социализация са и другите деца – връстниците или по-малките или по-големите братя и сестри. Следващите най-силни източници, които оформят и дават моделите на социалното поведение в този период, са училището и медиите.

На въпроса: „Можем ли да твърдим, че емпатията и алтруизмът се предават генетично?“, учените досега не са дали еднозначен отговор. Хората са склонни много бързо и импулсивно да окажат помощ на изпаднали в беда непознати. Учените са регистрирали, че на паднал човек на улицата вече са се притекли на помощ или е оказано съдействие преди да са минали 9 секунди. За толкова кратко време психолозите твърдят, че не може да се вземе съзнателно решение при вида на изпаднал в беда човек се сработва естествен рефлекс за оказване на помощ. Още по-малко възможно е егоистично решение от типа „какъв вид полза бих имал, ако се притека на помощ“. На психолозите е известен и друг факт, че още в най-ранно детство се забелязва потиснатост у детето, ако то стане свидетел на тежки преживявания или на беда на друг човек. Около 1-2 месеца бебетата са в състояние да извършват редица движения, които целят да успокоят плачещи или страдащи възрастни и то не винаги най-близките. Показано е как те се мъчат да ги прегърнат, теглят се към тях и т. н.

Времето, средата и метеорологичните условия също оказват влияние върху доброто настроение. През лятото и през зимата, при слънчеви и неслънчеви дни степента на доброта и щедрост у едни и същи хора може да бъде различна. От друга страна, лошото настроение също може да доведе до стимулиране на желанието да се окаже помощ, тъй като е възможно освобождаване на отрицателните емоции чрез себевъзвеличаване при извършване на някоя добра постъпка.

Ако трябва да обобщим, човек оказва помощ най-често когато самият акт на оказване на помощ се осъзнава като приятен, когато се приема, че наличието на лошо настроение ще се промени вследствие на алтруистична постъпка и когато се вярва, че оказването на помощ по принцип е свързано с настроението.

Определени фактори на средата влияят така че увеличават количеството на просоциални действия. На първо място това са социалните норми, които определят стандартите за допустимо и правомерно поведение в различни социални ситуации. Нормата за взаимност, например, задължава човека да отговори с добро на тези, които му помагат. Нормата за взаимност е морален код на всички култури. Тя е следствие на принципа, че всяко добро се възнаграждава, морален кодекс на християнската етика. То е и следствие на по-широкото виждане, че светът е организиран така, че да възтържествува справедливостта. Илюстрация за разпространението на принципа на справедливостта е фактът, че хора, поставени в кризисни или стресови ситуации, са по-склонни да оказват помощ, отколкото в нормални ситуации. Например студенти преди изпит (изключително стресова ситуация) обикновено са много алтруистично настроени – помагат на възрастни хора при пресичане на улицата, услужват с пари, вършат услуги. Същото не се забелязва след приключване на изпит. Всъщност, свидетели сме на наивната вяра, че оказването на добрина ще се възнагради в ситуация, в която те ще бъдат „жертвите“ (на изпита). Друга социална норма, която също оказва влияние върху стимулирането на просоциални действия у хората е нормата за социална отговорност. Според нея човек следва да оказва помощ преди всичко на тези, които са зависими от нас и които се нуждаят от помощ. Логиката на принципите, по които се организира благотворителната дейност, използва именно тази норма. Надписите, с които често се събира парична помощ, „че и най-дребната помощ, и стотинката ще помогне“, имат склонност да оказват много силно въздействие върху хората, по-силно, отколкото директното искане на крупни суми.

Освен да стимулират извършването на просоциално поведение, някои социални норми могат и да блокират или спрат действието на безкористната помощ. Например нормата „стой настрана, не се меси“. Тя става особено разпространена с развитието на урбанизацията. Гъстотата на населението, пренаселеността, напрегността на живота създава такъв тип стимулация върху човешката психика, такова познавателно пренатоварване, че добрата адаптация изисква от човешката система да си изработи колкото е възможно повече ограничители, селективни предпочитания и съзнателни избори. Контактите на хората в големия град в сравнение с тези в малките селища по принцип са по-кратки, би могло да се каже и по-повърхностни. С други думи, човек пести време и енергия, за да ги запази за по-важни цели в общуването. Съществуват редица дребни на пръв поглед „човешки“ стратегии, които хората са изработили с цел да ограничат познанствата си, да запазят само тези, без които не могат. Така се избягва компромис с дълбокото, сърдечното и дълго приятелство. В големите градове човек използва по-често телефона за разговор. Това дава възможност за даване на лъжлива информация, за отклоняване на разговора, за криене и т. н. Публикуването на телефонните номера на името на по-известен член на семейството, „криеницата“ от натрапчиви обаждания, са само някои от техниките за съкращаване на контактите. Разбира се, така се намалява и възможността да се извърши добро и да се получи помощ, но затова пък се съхранява в определена степен личностната енергия, необходима за кризисни и стресови ситуации.

Някои социални процеси влияят върху решението да се окаже помощ в такъв момент или възпрепятстват взимането на решение за оказване на помощ, а такива процеси са:

·           На първо място е психологически „намалената отговорност“, която настъпва, ако жертвата е непривлекателна, ако наоколо има много хора, които се виждат като възможни „помагачи“ или ако човек е силно некомпетентен.

·           На второ място е „множественото невежество“. Човек наблюдава, че другите хора не реагират и тъй като последното има за него нормативно влияние, се изпълва с чувство за несигурност. Така той се отказва от интерпретиране на ситуацията като извънредна и не приема сигналите, че тя може да е опасна за жертвата.

·           Трети социален процес, който повлиява на оказването на помощ в извънредна ситуация е ефектът на скритата аудитория. Когато ситуацията е неясна, несигурността на човек, че не постъпва вярно, че ще бъде разбран погрешно от другите, които са наоколо, води до смущение т. е. самооценката на човека се гради основно върху мнението на другите, тя може да се откаже от вземане на решение за оказване на помощ. /13, с.211-230/

Хората реагират по-малко, когато обстоятелствата са неопределени, когато не познават това, което ги заобикаля, и когато не са сигурни за поведенческите норми в определена среда.

Вътрешни фактори, за които е установено, че влияят върху просоциалното поведение, включват такива променливи като настроението, в което е човек.

Помагащото поведение се засилва, когато хората са в добро настроение. /4, с.894/

В книгата „Метод на позитивната психотерапия“ Носрат Песешкиан разглежда петстепенен процес в позитивната психотерапия, като терапевтична стратегия.

Етапите в модела на конфликтния процес съответстват на възможностите, представени на човек за разрешаване на конфликти.

Целта на терапията е насочена към разрешаване на индивидуално възникващите конфликти, които изискват съответващите им възможности за разрешаване. Тези възможности не съществуват изолирано една от друга, а са свързани помежду си в терапевтичния процес, като един етап може да служи за подготовка и развитие на следващия. Според Носрат Песешкиан това на практика означава, че при всеки пациент е приложима петстепенната стратегия, но пространството, което заемат отделните етапи, както и специално използвания метод трябва да отговаря на изискванията на конкретния случай: Петте етапа се съдържат във всяка междуличностна интеракция. В нея се реализира способността за изслушване (наблюдение/възприемане), за поставяне на целенасочени въпроси (инвентаризация), за мотивиране на вербално и невербално възприетото (ситуативно окуражаване), за целенасочено изказване на проблемите (разширяване на целите).

Моделът на позитивната психотерапия не прави опит да обясни първоначалното възникване на конфликтите, а цели разбирането на човека в актуалната житейска ситуация, от която се развива болеста му. В този смисъл позитивната психотерапия обхваща всички психични, психоматични и соматични заболявания. Тя не се ангажира само със симптома, а се интерисува и от значението му за цялостния жизнен план, от произтичащите от това шансове за промяна и от намиращите се вътре в човека способности да разрешава конфликти, да компенсира нарушения и функционални дифицити или да преоринтира жизнината ситуация и връзките с бъдещето.

Известно е, че благоприятната професионална и личностна изява не зависят единствено и само от умствените способности на човека. Високият коефициент на интелигентност говори за наличието на съответен интелектуален потенциал у личността, но неговото реализиране се определя от съчетаването на много фактори в индивидуалния жизнен път на отделния човек, не на последно място сред които са уменията за общуване.

Всяко от тези умения влияе върху осъществяването на взаимодействието между хората и в голяма степен върху качеството и резултата от това взаимодействие. В този смисъл за всеки човек независимо от неговата тясна професионална дейност и от социалните роли, които изпълнява в живота, е необходимо да владее основните комуникативни умения.

Разбира се, съществуват дейности и професии, резултатността и ефективността на които са в пряка зависимост от степента на владеене на основните комуникативни умения (психологическо и педагогическо консултиране, психотерапия, мениджмънт, реклама и др.).

Много често във всекидневното общуване ни се случват ситуации, в които без да сме се учили специално на умения за подпомагане, ние се справяме и действително помагаме на приятелите си.

Съществуват два модела за оказване на помощ:

Първият е свързан с извършване на услуга или материално подпомагане. Според него да помогнеш, означава да дадеш на другия човек нещо, от което той се нуждае в момента. Това е особено полезно в ситуации, свързани с битови затруднения – нищета, болест, лишения.

Тръгва се от предположението, че другият има неприятни преживявания или сам не може да се справи с трудностите.

Вторият модел предполага партниране и подсилване на човека, за да може той сам да се справи с проблема. Основната разлика между двете концепции за оказване на помощ се определя от сферата, към която са насочени усилията на помагащия.                         В първия случай те целят промяна на външните условия – ситуацията, събитията, действията на други хора. Според втората концепция (поддържане в личностовото развитие) помагащият се ориентира към личността на нуждаещия се. Много важно е да се изясни как той възприема и оценява ситуацията, как се чувства, какво мисли за себе си, какви възможности за решение вижда, как възнамерява да действа, за да се справи с проблема си.

Хора, обезкуражени от живота, депресирани от неспособността си да постигнат целите си, изживяват тревожност, ето защо една от целите на психотерапията е да помогне на такива хора да погледнат реалистично на възможностите и отговорностите си.

Някои хора изглеждат неспособни да контролират собствения си живот и непрекъснато се натъкват на пречки, които според тях не им позволяват да изпитват радост и удовлетворение.

Трудностите, които хората понякога изпитват в нашето общество, са резултат от различни фактори. Някои от тях са следствия от неадекватно отглеждане в детството. А други са резултат от фактори в настоящето, от лоши взаимоотношения в междуличностни ситуации или от изкривени възгледи за света. Друга цел може да бъде оказване помощ на хората да намалят или отстранят тревожността, да се справят със стреса и да намаляват въздействието му, тъй като могат да произтичат от сегашния живот. /4, с.942/

1.2. Общуването – същност и значение

Когато човек желае да сподели с някой свой проблем, когато търси помощ или защита, твърде вероятно и естествено е да се чувства притеснен и объркан от своите преживявания и въпроси.

Ролята на съветника в тази ситуация е да създаде атмосфера на доверие и приемане, добронамерено да предразположи дошлия за съвет към непритеснително и открито общуване. В тази условно първа част на процеса на съветване се включват следните умения:

·       Изразяване на внимание и загриженост

·       Минимално вербално окуражаване

·       Емпатия. Съпричастност

·       Как да питаме

·       Автентичност. Неподправеност. Аз – послание

Добрият съветник, преди всичко е добър слушател. Умението да слушаме е 50 на сто от съветването. То е само част от съветването, но съществена негова част. Важни елементи са обръщането на внимание и окуражаването чрез използване на езика на тялото.

Невербалната страна е значима част от процеса на общуване. Според някои автори думите съставляват само 7 на сто от акта на комуникацията; интонацията и другите звуци – 38, а 55 на сто заема невербалният аспект в общуването. Според други 65 на сто от разговора се осъществява чрез невербалните компоненти.

През по-голяма част от времето, когато общуваме с другите хора, ние не осъзнаваме външния израз на нашето тяло.

Всъщност начинът по който седим, държим ръцете си, жестовете и мимиката, погледът, интонацията на гласа, движенията и позата, когато посрещаме и говорим с хората, създават смисловия фон на общуването. Езикът на нашето тяло сътворява неповторимия контекст, в който едно и също съдържание на речевото изказване може да получи различен смислов оттенък.

Ако чрез думите предаваме съдържанието на това, което искаме да кажем на другия човек, то чрез разстоянието, движенията, жестовете и други невербални компоненти на поведението ние изразяваме отношението си към него и към информацията, която предаваме или получаваме. Невербалният език е посланието на нашето емоционално състояние и ценностно отношение към това, което се извършва, и към това, за което става дума. Обикновено общувайки с другите, ние обръщаме внимание на вербалното съдържание на съобщенията и на най-явните невербални съобщения – усмивка, мръщене, свиване на ръцете в юмрук. По-трудно доловимите, невербалните компоненти – интонация, лицев израз, контакт с очи и движения на тялото – изразяват не по-малко богата информация.

Съществуват различни позиции за сядане. Най-подходяща за ситуацията на съветване е позицията на сътрудничество (фиг.1.3 и фиг.1.4).

Друго оптимално пространствено разположение, когато в стаята има маса, е ъгловата позиция, която осигурява възможност за частична защита (фиг.1.5). Най-доброто, което може да направи съветникът за комфортното усещане на своя гост, е да му предостави известна свобода при пространственото организиране на срещата, както и да го попита дали начинът, по който седят, е най-удобният.

 

 

Комуникацията чрез допир е друга модалност на невербалното общуване, която в известен смисъл заема междинно положение между физическото и психологическото внимание. Освен ръкуването тук се отнасят всякакви други докосвания до събеседника. Смята се, че по отношение на допира за предпочитане е човек да бъде възприет като студен и дистанциран, отколкото като несериозен и фамилиарен особено в началните етапи от установяването на контакт между двама души. Що се отнася до ситуацията на съветване, ние сме хората, които най-добре ще преценим дали обърналият се към нас за помощ човек има нужда и по този начин да получи послание за присъствие и готовност за изслушване.

Докосването, простият физически контакт, могат понякога да бъдат единственото средство за съобщаване на задълбоченост и интензивност на загрижеността.

Към техниките за психологическо внимание се отнася преди всичко поддържането на контакт с поглед. Периодичното поглеждане на събеседника в очите, докато той говори, придружено с кимане на глава, е възможно най-добрият начин да подчертаем нашето нераздвоено внимание към споделящия: „Аз съм тук. Аз те осъзнавам. Слушам те. Загрижен съм.“ Друг съществен начин за невербално внимаване към състоянието на споделящия е загриженият израз на лицето, или още по-точно – отразяването на чувствата му. Много важно е изражението да подхожда на чувствата на съветвания. Или казано с думите на Л. Блекмън: „Ние никога не можем да знаем как се чувстват другите, докато не използваме, ключовете, които те ни дават“.

Докато слуша разказа на другия, на човек често му хрумват различни мисли, спомня си лични случки, които му се иска да сподели. Добрият слушател помни, че е тук заради този, когото слуша, затова му позволява да говори и сам да определи насоката на разговора, не го прекъсва и с въпросите си не скача от тема на тема. Слушането „с тишина“ е ценно умение за съветника. Техника да не казваш нищо, стимулиране клиента да говори. Правене на продължителни паузи като понякога паузата има по-силен ефект от добронамереното развълнувано убеждаване на събеседника, че го слушаме и искаме да му помогнем.

Когато сме наясно, че човекът срещу нас има още какво да разкаже, най-добрият начин е да го окуражим чрез изрази като: Хм... хм..., Виждам..., Да..., Добре..., Ъх-хъ, или чрез повтаряне на последните думи, които е казал, например: Така изведнъж..., Толкова малко време... Друг начин за вербално следване е да задаваме въпроси: Какво стана после?..., Така ли?... Разбира се, не забравяме и невербалните насърчаващи възможности, като кимане с глава, усмивка, заинтересован израз на лицето. Много важно е това, което правим, за да насърчим другия да говори, да бъде естествено за собственото ни поведение.

Не на последно по важност място сред невербалните компоненти на поведението на съветващия са интонацията и силата на гласа, тъй като те придобиват особено значение на смислово-образуващи елементи в контекста на съдържанието на речевото изказване. Известно е, че тихият глас изразява тъга, харесване и подчиняемост, умереният – активност и радост, силният – превъзходство, екстравертираност и настойчивост.

Чрез цивилизационната модалност – облекло, прическа, козметика, украшения и др., човек изпраща послания за себе си, за своя социален статут, нагласи и т. н.

Уменията за невербално и минимално вербално окуражаващо поведение са основни за процеса на подпомагане. Върху тях се надграждат другите техники. Следва да се има предвид, че всеки човек притежава свой инидивидуален стил на невербално поведение. Целта на тренирането на тези умения не е да усвоят непознати и неприсъщи за съветника техники, а да се направи достояние на съзнателен анализ това, което ние непосредствено правим в общуването си с другите хора. Изследвайки своите невербални поведенчески характеристики, включително и чрез обратната информация, която получаваме от другите участници в тренинга, ние можем да изясним как в процеса на общуване влияем на другите и как те ни влияят.

Понякога съществува несъответствие между това, което съветвания казва, и невербалните сигнали, които същевременно изпраща. Важно умение на съветника е да бъде чувствителен към такива несъответствия. Когато се срещат с конфликтни послания на вербално и невербално ниво, опитните съветници са склонни да се доверяват на второто, като по-информативно за изразявани чувства. Съветниците могат да помогнат на клиентите да започнат да осъзнават невербалното ниво, като посочат явните противоречия между вербалната и невербална комуникация. Такава конфронтация може да бъде полезна, ако между съветващия и съветвания вече са създадени взаимоотоншения на доверие и приемане, затова тя е по-уместна за по-късните етапи от съветването.

Самите съветници понякога също изразяват различни послания на вербално и невербално равнище. Начинаещите съветници понякога са противоречиви в своето общуване. Например, някои се чувстват по-комфортно, ако се усмихват, когато се смущават да говорят за определени неща. Така обаче, може да изпращат смесени сигнали на съветваните. Затова много ценна е обратната връзка, която получаваме за особеностите на собствения ни език на тялото от другите участници по време на тренинга или чрез видео и аудиозаписи на сесии, което, разбира се, е по-трудно осъществимо.

Съветването въздейства и чрез физическите характеристики на съветника и чрез обстановката, в която се осъществява то.                        /18, с.52/:

 

А/ ОБЛЕЧИ СЕ ПОДХОДЯЩО

Значението на облеклото може да бъде по-голямо за успеха в бизнеса, отколкото при съветването, но някои клиенти оценяват съветниците по техния външен вид. Смята се, че е подходяща консервативната външност, подобна на тази на повечето колеги. Облеклото може да стане проблем, когато съветниците привличат вниманието към себе си чрез него.

 

Б/ НЕ СЯДАЙ ЗАД БЮРОТО

Общувай с клиента директно, без да поставяш някакви предмети между вас. Той може да интерпретира частичните прегради като недостъпност. Ако е възможно, осигури удобни столове за двамата. Това улеснява комуникацията по време на цялата среща.

 

В/ ПРОВЕДИ СЪВЕТВАНЕТО НА ТИХО МЯСТО

Ако сте принудени да чувате друг разговор по време на срещата, това означава, че някой може да слуша и вашия разговор. Заради конфиденциалността и необходимостта от спокойна атмосфера съветването трябва да се провежда на достатъчно тихо и уединено място.

 

Г/ ИЗБЯГВАЙ ДА ПРЕКЪСВАШ РАЗГОВОРА И ДА СИ ОТВЛИЧАШ ВНИМАНИЕТО

Не отговаряй на телефонни обаждания, не чети пощата, не привършвай сандвича си по време на разговора. Вниманието ти принадлежи на клиента с изключение на спешни ситуации.

 

Д/ БЪДИ ТОЧЕН

Ако клиентите закъсняват или си тръгват по-рано, това се превръща в проблем на съветването. Във всеки случай клиентите не би трябвало да се питат за местонахождението на техните съветници десет минути след планираното време. Точността на началото и на края на срещите е сигнал, че клиентите могат да се доверят на това взаимоотношение. По същия начин провеждането на срещата в едно и също време на седмицата или на деня може да означава за клиента, че съветникът наистина е ангажиран с неговия проблем. Някои клиенти измерват своята значимост за съветника по това колко често техните срещи надхвърлят планираното време. Бъди категоричен за продължителността на разговора. Обикновено една индивидуална среща продължава 45 или 50 минути. Време, което е достатъчно за да се задълбочи разговорът, но не толкова много, че клиента и съветника да се изчерпят.

 

Е/ ИМАЙ ПОД РЪКА КНИЖНИ САЛФЕТКИ

Понякога клиентите плачат.

2. Емпатийното общуване – неотменна част от социалната работа

Емпатичният начин на общуване с друга личност има няколко страни. Той предполага навлизане в личния свят на другия и пребиваване в него като у дома. Той включва постоянна чувствителност към изменящите се преживявания на другия – към страха или гнева, към разсеяността или притеснението, с една дума – към всичко, което изпитва той или тя. Това означава временен живот чрез другия живот, деликатно пребиваване в него без оценка и осъждане. Това означава улавяне на всичко, което другият едва осъзнава сам. Но тук няма опити да се разкриват съвършено неосъзнавани чувства, защото те могат да се окажат травмиращи. Впечатленията за вътрешния свят на другия му се съобщават, като се гледа с чист и спокоен поглед на нещата, които го вълнуват или плашат. Това предполага често обръщане към събеседника за проверка на нашите впечатления и внимателно вслушване в получаваните отговори. Ние сме довереното лице на другия.

Емпатията или съпричастността е най-мощното средство на съветника. Тя е значима съставка на взаимоотношенията между хората въобще и особено когато става въпрос за психологическа помощ. Понятието емпатия заема централно място в теорията на помагането. Нейни синоними са думи, като топлина, сърдечност, съпреживяване, разбиране и други, които се използват, за да съобщят разбиране на чувствата, мислите и мотивите на другите. Емпатията е в основата на цялото помагащо взаимоотношение. Да бъдеш емпатичен, значи да бъдеш топъл и подкрепящ и да видиш проблема от гледна точка на споделящия. Тове ще рече да възприемеш вътрешния свят на другия точно, със запазване на емоционалните и смисловите оттенъци. Сякаш ставаш този друг, но без да губиш усещането за сякаш.

По друг начин казано, емпатията е пълно разбиране на другите хора, на изразяваните от тях мисли и чувства, но и на по-дълбоките им емоции и мотиви.

Емпатията е индивидуално качество на личността, което спомага за установяване на ефективни човешки взаимоотношения и за адаптация на личността в определена социална общност. Тя дава възможност за силно доближаване и влизане в личния свят на другия, но без пълна идентификация.

Роджърс стига до извода, че емпатичният път на общуване е изключително важен в две отношения: първо, за разбиране на личностната динамика и второ, за промените в поведението на личността.

Най-ефективният път за доближаване до клиентите, това е умението да се слушат внимателно техните усещания и емоции.

Да бъдеш емпатичен, не е разнозначно на това да проявяваш симпатия към някого. Симпатията е състрадание, тъга или съжаление за мъката на другия човек, но тя го кара да се чувства без надежда и подценен. Симпатията показва разбиране, но не променя нещата. Емпатията е начало на опит за решаване на проблема. Тя не е проява на симпатия към човека, а съпричастност, която изпитваме с него.

Да бъдеш емпатичен, означава да слушаш акуратно, създавайки у споделящия усещане за приемане, разбиране и желание за изследване и решаване на проблемите. За да стане така, най-важното е да чуеш достатъчно добре това, което другият е казал.

Да слушаш емпатично, означава да видиш проблема на другия с точно, съчувстващо разбиране, така, както го вижда той. Емпатичното слушане се разбира още като навлизане в личния свят на другия, деликатно пребиваване без оценяване и осъждане, а също и постоянна чувствителност към променящите се преживявания на другия – страх, гняв, стеснителност, вълнение, като предполага да разпознаеш чувствата на споделящия: да ги идентифицираш, назовавайки ги за себе си, да разбереш смисъла на чутото и после да отразиш възприетото чувство и мисъл чрез акуратна обратна връзка.

Емпатията е повече от това да видиш проблема с очите на другия. За да бъдеш емпатичен, трябва не само да чуеш и разбереш това, което другият ти казва, но и да му покажеш, че е така.

Емпатия се демонстрира:

-Чрез минимално вербално насърчаване (ъх-хъ, да... ) и чрез езика на тялото (усмивка, кимане, поддържане на зрителен контакт).

-Чрез акуратна перефраза на това, което споделящият е казал. Повторението със свои думи на чутото от другия позволява да бъде уточнен смисъла на неговото изказване. То предполага способност да се даде обратна връзка за това, че чувствата и/или мислите на споделящия са разбрани точно. Когато перефразата е направена добре, този, който я е направил, започва да разбира как другите хора се чувстват в тяхната ситуация. Това ново разбиране е израз на акуратна емпатия. У споделящия пък точната перефраза създава усещането, че е чут и разбран.

Добрият емпатичен отговор не се базира само на непосредствените думи на клиента, а на невербалното му поведение. Той прониква в контекста на това, което е казано, на всяко нещо, което е около или скрито в изявлението на клиента. Ние слушаме клиента в контекста на неговия живот.

Демонстриране на емпатия означава още да се възприеме стил на съветване, който подхожда на съветвания. Ефективният съветник трябва да се научи да приспособява своето поведение така, че то точно да отразява настроението и стила на споделящия. Това ще рече да разговаряш с притеснения и тъжен човек по различен начин от този по който го правиш с възбудения и неспокойния.

Повечето хора могат да се научат да проявяват комуникативно разбиране чрез ефективен тренинг. Както при всички умения обаче някои хора са по-добри от другите. Това, разбира се, не означава, че тези, които овладяват уменията по-бързо са по-добри личности. Каквото и равнище на умения да постигнеш, то ще ти е от полза при взаимоотношенията с другите и в същото време ще ти помогне да резбереш себе си по-добре.

Усвояването на емпатията предполага едновременно няколко умения:

- да показваш интерес и внимание към споделящия чрез използване езика на тялото, жестове и други невербални реплики, които изразяват заинтересованост;

- да разпознаваш чувствата на говорещия и да ги отразяваш чрез използване на съответни думи за чувства;

- да перифразираш точно това, което е казано, и да предадеш пълния му смисъл.

Емпатията се използва:

1.     За изграждане на доверително взаимоотношение между клиента и съветващия.

2.     Променя възприемането и проверява разбирането на проблема.

3.     Осигурява подкрепа за съветвания.

4.     Насочва вниманието към скрити въпроси.

5.     Възприра, сдържа помагащия да не се увлича в задаването на много въпроси и в даването на съвети.

6.     Утъпква“ пътя за по-сериозни интервенции – промяна на гледната точка, поставяне на нови цели, формулиране на стратегии и насочване към действия.

Слушането е сложно умение, включващо т. нар. пасивно и активно слушане. Това са едни от най-важните умения, които имат отношение към успешността на професионалната психологическа помощ.

Пасивното слушане съдържа всички елементи на „внимаващото“ невербално поведение. Емпатията в този случай се изразява чрез езика на тялото, контакта с поглед, минималното окуражаване и вербалното следване. Основната му цел е да поддържа връзка със споделящия. Добре е това умение да се използва, когато виждаме, че човекът отсреща има желание да изрази отношение към нещата, да се „изговори“, да се освободи от насъбралите се емоции. Да слушаме пасивно, е полезно и в началото на разговора, когато знаем твърде малко за проблема и се нуждаем от повече информация за него, за човека, който споделя и за ситуацията въобще.

Смисълът на активното или рефлексивно слушане е в задълбочаването на изследването и изясняването на преживяванията на споделящия своя проблем човек. Целта на активното слушане е да се уточни информацията за ситуацията. Като слуша активно, помагащият изразява своето отношение към проблема и човека съдържателно и емоционално. Това става чрез задаване на уточняващи въпроси, на въпроси за чувства и чрез други начини за отразяване на чувства, перифразиране, обобщавене и други умения.

Чрез пасивното и активното слушане ефективният слушател  постига съответстващо ниво на съпричастност, което означава, че той се намира на „вълната“ на клиента, че се опитва да види проблема от неговата гледна точка. Освен за активно и пасивно в консултирането се говори и за други видове слушане. Следващата схема дава представа за тяхното разграничаване по отношение на включеността на консултанта в слушането и по отношение на неговата насоченост.

 

 

Активност на помагащия

                                               

Фиг.1.6

2.1. Емпатията – основа на ефективното помагане

Емпатията е в основата на ефективното помагане и включва в себе си използването на възможностите на езика на тялото за изразяване на внимание, перифразирането и използването на думи за чувства. Тя може да бъде научена, както и други умения – свирене на пиано, пързаляне с кънки, футболна игра и други – стъпка по стъпка. Изпълнението на някои от предложените упражнения понякога изглежда механично и просто, но те са в основата на развитието на умението за комуникативно разбиране.

Има два особено полезни начини за резултатно овладяване на умението за емпатия – по-специално на трите различни части, които включват емпатичните отговори: думи за чувства, перифразиране и внимаващо поведение:

-чрез наблюдение и оценяване на поведението на другите участници;

-чрез получаване на обратна връзка за собственото поведение от другите участници.

Най-удобен повод за осъществяване на такова обучение са ролевите игри.

Наред с емпатията автентичността е другото основно умение за подпомагане. Докато проявата на съпричастност позволява на споделящия да се почувства приет, разбран и значим, автентичността създава онзи баланс във взаимоотношението помагащ – споделящ, без който то няма да бъде насочено към решаването на проблема.

Това е умение, което много често изглежда естествено присъщо за дадената личност. Точни тук са думите на К. Роджърс: „Общувайки с хората, аз разбрах, че не мога да им помогна, ако не бъда това, което съм. Няма смисъл да изглеждам спокоен и удовлетворен, ако в действителност съм раздразнен и критичен... Няма смисъл да изглеждам уверен, ако в действителност съм изплашен и неуверен...“/13, с.35/

Във всекидневието си ние често се чувстваме ядосани, притеснени, обидени и т. н. Обикновено, когато имаме такива силни чувства към другите хора, ние ги подтискаме, предпочитаме да не ги изразяваме и да не говорим за тях, защото вероятно така са ни възпитавали. Другата възможност е да станем агресивни, особено ако дълго време сме се опитвали да бъдем вежливи и учтиви въпреки чувствата, които изпитваме. Когато ни е „дошло до гуша“, агресивността често приема формата на вербална или физическа атака, с което можем да ядосаме или нараним другия. Ако потиснем чувствата си, ние практически се отдръпваме от ситуацията и можем да се почувстваме наранени и ядосани. И така, оттегляйки се, ние даваме възможност на другия да промени поведението си, а атакувайки го, можем да загубим приятел.

Спонтанното, неподправено и автентично поведение ни позволява да изразим своите чувства по повод поведението на другите хора по начин, който да поддържа взаимоотношенията с тях и да увеличи шанса те да го променят, вместо да ни безпокоят. Искренността и автентичността водят до по-добро разбиране между двама разговарящи. Какво означава да бъдеш автентичен съветник?

За да бъдеш автентичен съветник, преди всичко да си даваш сметка за чувствата, които изпитваш по време на разговора със споделящия своя проблем човек, т. е. да имаш рефлексия върху собствените чувства по време на разговора. Това е особено съществен момент в съветването, тъй като до голяма степен познаването на собствените усещания във връзка с взаимодействието със споделящия е начало на разбирането на неговия проблем.

В тясна връзка с казаното е и познаването на обичайните начини за изразяване на собствените чувства. Много често, когато сме ядосани или изпитваме други интензивни чувства, ние извършваме определени действия, за които не си даваме сметка, че са пряко свързани или провокирани от владеещите ни в момента чувства.

Като пряк израз на автентично поведение е възможността да се говори за собствените чувства, свързани с актуалната преживявана ситуация, по начин, който не обижда другите, чрез т. нар. Аз-послание.

Нашите отговори на другите хора могат да бъдат разгледани от гледна точка на това колко отворени или искрени сме в тях. Можем да обособим следните три вида:

1.         Неотзивчив /несъчувстващ/ отговор, който е емоционално неискрен и прям.

2.         Неавтентичен отговор, който е емоционално искрен, но прехвърля поносимостта на другия човек.

3.         Автентичен /неподправен/ отговор, който е емоционално почтен /честен/ и директно изразява чувства.

Таблица 1.1

Сравнение между неотзивчив, неавтентичен и автентичен  отговор (индивидуална работа)

 

 

Езикът на тялото и добрият контакт с очи, съчетани с емпатично слушане и отворени въпроси позволяват да се достигне едно много широко и основно ниво на разглеждане на проблема. Съсредоточавайки се върху човека, и използвайки добре перифразирането, съветникът може да вникне по-дълбоко в проблема. Крайното, и най-важно ниво, което може да се достигне е да се говори за чувства. Те са буквалния и преносен смисъл в сърцевината на всеки проблем: когато хората идват да си поговорят с нас, то е защото те чувстват нещо. Затова и главната задача на съветника е да създаде безопасен контекст за свободно изразяване на чувства. Споделящият може би се нуждае да сподели с някого своите проблеми, постижения, опасения относно бъдещето или просто да потъгува за своите загуби.

Работата с чувства е съществена част от съветването, защото навременното отразяване на чувствата на говорещия валидизира преживяването им. Трудно е да се премине към изследване на алтернативни решения на проблема преди чувствата, които го обкръжават да бъдат изразени, изяснени, и свързани.

Работата с чувства е трудна по две причини:

1. Хората не са научени да ги обсъждат открито. Често чувствата са твърде лични, много силни или неудобни, за да бъдат споделени директно.

2. Невербалната комуникация е по-директно отражение на чувства. Понякога това, което лицето казва, може да не съвпада или да не бъде в съгласие с това, което то съобщава невербално. В тези случаи имаме работа с т. нар. двойни послания, с които успешно можем да се справим, използвайки умението за противопоставяне.

Четири са основните стъпки в работата с чувства:

·       Разпознаване /идентифициране/ на чувства;

·       Описание /определяне/ и изясняване на чувства;

·       Признаване /потвърждаване/ на чувства и поемане на отговорност за тях;

·       Свързване с чувствата.

Да помогнеш на някого да изследва и разбира своите проблеми и грижи, е добро начало за процеса на съветването и може да доведе до решаване на проблема. Но често активното слушане не е достатъчно и някои хора се нуждаят от помощ при вземане на решения. Решаването на проблеми се отнася към действията, които донасят промяна. Когато говоренето за проблема не е достатъчно, ние можем да използваме други техники за решаване на проблеми. Много важно е да отбележим, че не става въпрос за това помагащия да реши проблема вместо клиента, а само за подкрепа и окуражаване при вземането на решение.

Към техниките за решаване на проблеми се отнасят изследването и дефинирането на проблема, мозъчната атака за възможности, оценяването на алтернативите, изборът на най-доброто решение, обмислянето на план за действие. Ние може да не искаме винаги да ги използваме, но те са полезни, когато съветваният се нуждае от следваща стъпка. Освен това умението за решаване на проблеми ще ни помогне – на нас и на споделящия, - когато желаем да променим своето поведение и искаме да се научим как да направим тази промяна.

2.2. Модел на съветване: споделящ - помагащ

Процесът на решаване на проблеми включва използването на основните комуникативни умения. Според модела, който предлагаме, за да реши проблема си, човек трябва да премине през седем етапа или стъпки. Когато ние като съветници асистираме на другите в този процес, има редица процедури и умения, които можем да използваме на всеки от етапите. Най-добрата помощ от наша страна ще бъде, ако подпомогнем нашия клиент да се опита сам да дефинира своя проблем, преди да пристъпим към обсъждането на възможните варианти за решение. Да продкрепим неговите усилия да поеме основната отговорност при избора на най-доброто за него решение, както и за последиците от него. Добро начало за този етап от работата би било осъществяването на „инвентаризация“, преглед на това, което той е научил в съветването до момента.

 

Таблица 1.2

Модел на съветване: споделящ-помагащ. (Седем стъпки за решаване на проблема)

 

Много хора се объркват от настойчивостта и агресията, с която се срещат понякога в отношенията си с другите. Решаващата разлика обаче е, че агресивните хора накърняват правата на другите, докато асертивната личност отстоява своите права, без да нарушава правата на другите. За съветниците е много важно да умеят да различават и да използват повече настойчивост и отстояване, отколкото различни форми на агресия и нападки.

Моделът на съветване: споделящ – помагащ, предполага известно отношение на зависимост – помагащият е длъжен да бъде разбиращ, приемащ, помагащ и неговото поведение и мисия са подчинени на идеята да бъде полезен на споделящия. Той пък от своя страна има виждане и очаквания за това, което трябва да получи като помощ. Но съветникът е човек и има право на зачитане и уважение. Той е съветник, за да помогне на другия, но да помогне не на всяка цена и главно не с цената на отказ от собствено достойнство и самоуважение.

Когато помага на другите да решават своите проблеми, съветникът следва определени правила и алгоритъм. Умението за настойчивост е необходимо особено в началния период от усвояване уменията за помагане, когато много лични предпочитания, нагласи и убеждения могат да се различават и дори да влизат в противоречие с философията на програмата.

Умението за настойчивост е необходимо в момента на начално договаряне с клиента, особено ако споделящият има някакви специални очаквания, които съветникът по една или друга причина не може да удовлетвори.

Когато хората преживяват незадоволителни междуличностни взаимоотношения, те много често приписват отговорността за този неуспех на другите. Съществуват причини и в нас самите, които понякога ни карат да не се чувстваме в съгласие със себе си. Много важно положение от тренинга за уверено поведение е, че всеки има право на сигурни човешки права. Между тях са достойнството, уважението и учтивостта. Ние често попадаме в ситуации, когато чувстваме, че другите вземат предимство пред нас и ние не успяваме да отстояваме своите права.

Умението за асертивност дава възможност на всеки да отстоява своите собствени достойнста, право на уважение и внимателно отношение, без да нарушава правата на другите, като в същото време помага и на тях да познават и по-пълно да използват тези права. Отговорността да ги отстояват обаче остава у хората, щом те веднъж са ги осъзнали.

Умението за асертивност е много важно. То е продължение на автентичността и е тясно свързано с умението за противопоставяне. Настойчивото поведение включва способността да изразяваш мисли и чувства откровено, прямо и с уважение към другия човек. Асертивните личности се чувстват добре със себе си и са способни да изразяват както позитивни, така и негативни чувства и мнения, без да имат притеснения относно „казването на истината“. Те са отворени, поемат риск и са отговорни за своето поведение. Вместо да разчитат на „съдбата“, на добрия случай или на други хора, те активно се заемат с посрещане на своите нужди. Те осъзнават своите основни човешки права и могат да ги отстояват. Затова да се държиш асертивно е удовлетворително и в крайна сметка здравословно.

Невербалните характеристики на асертивното поведение включват:

·       Физическо присъствие и отворена поза на тялото;

·       Добър контакт с поглед;

·       Спокоен външен вид;

·       Лицев израз, който е в съответствие със съдържанието на казаното;

·       Спокоен, умерено силен и уверен тон;

Различават се следните вербални компоненти на асертивното поведение:

·       Непосредствен и открит израз на чувства и убеждения;

·       Отстояване на свое законно право;

·       Израз на уважение и емпатия към другите;

·       Използване на Аз-послания;

·       Инициативност в междуличностни срещи;

·       Предлагане на алтернативи.

Неасертивното поведение е неефективен начин на общуване. Хората, които обикновено не са асертивни, се затрудняват да изразяват своите мнения, убеждения и чувства. Те не отстояват своите законни права и могат да чувстват, че другите се възползват от тях. Те не показват открити, спонтанни реакции и типични негативни чувства като болка, тревога и гняв.

Основните характеристики на неасертивното поведение са следните /21, с.176-177/:

·       Проява на срамежливост и стеснителност;

·       Тревога и нервност;

·       Омаловажаване на своите собствени достойнства и заслуги и признаване на другите като по-важни и поставяне на исканията и нуждите на другите по-високо от собствените;

·       Позволяване на други да вземат решение вместо тях;

·       Безполезно предъвкване на това, което е трябвало да кажат, след като вече са го казали;

·       Неспособност за казване на „не“ и чувство за вина, ако са казали „не“;

·       Често поднасяне на извинения;

·       Предполагане, че другите знаят от какво се нуждаят те;

·       Неизразяване на негативни чувства;

·       Липса на директни изявления за чувства и мисли;

·       Изпращане на двойни послания /казваш: „Добре, всичко е наред“, когато тонът на гласа изразява гняв/;

·       Неподходящо за тях съгласяване с другите и отстъпване пред молбите им.

Агресивността е другия неефективен начин за общуване с другите. Чрез агресивното си поведение хората нарушават правата на другите, защото вероятно са убедени, че единствения начин да прокарат своето мнение, е като уязвят някого или повишат тон. Целта на агресивното поведение е по-скоро да унижи, да доминира или да провали другия, отколкото просто да изрази честно емоции и мисли. То е насочено към личността, а не към поведението на личността. Навярно, за да се почувстват по-добре със самите себе си, хората с такова поведение унижават другите по-груб или по-изтънчен начин.

Някои характеристики на агресивното поведение са /21, с. 178:

·       Неподходящо изразяване на чувства и мисли;

·       Нарушаване правата на другите;

·       Омаловажаване на другите, често по саркастичен начин, с което самите те се чувстват по важни;

·       Конфронтиране, враждебност, саркастичност и обвиняване;

·       Вземане на решения вместо другите;

Вербални компоненти на агресивното поведение:

·       Използване на ТИ-послания;

·       Отправяне на обвинения и сарказъм;

·       Непоемане на отговорност за собственото поведение;

·       Не прави себеразкриващи изявления;

·       Атакува и не зачита ценностите на другите.

Невербални компоненти на агресивното поведение:

·       Гневен или снизходителен поглед;

·       Тон на гласа, който изразява сарказъм, враждебност, превъзходство;

·       Стегнати лицеви мускули;

·       Атакуваща или заплашваща поза /ръце на бедрата, наведен напред, сочене с пръст/.

Интегрирането на всички представени умения е деликатно изкуство. То предполага използването на всяко от тях, когато е подходящо, и се постига единствено чрез личен опит и изследване.

Отворените въпроси улесняват протичането на разговора. Те окуражават хората да говорят, насърчават за конкретизиране и изясняване на нещата. Перифразата отразява това, което лицето току-що е казало, забавя словесния поток и фокусира разговора. Тя върви добре с отворените въпроси: първо, перифразирай, после задай отворен въпрос. Освен това е подходяща за затваряне на пауза, за преглед на алтернативите за решения, при работа с чувства и т. н. Изследването на чувствата е полезно, след като е бил изложен началния проблем. Понякога работата с чувства може да бъде много ефективен метод за съветване. Но някои хора и някои видове проблеми реагират по-малко на ориентирано към чувства съветване и в такава ситуация е добре да се поеме различен подход. Изясняването на чувствата трябва да се направи, преди да започне решаването на проблема.

Двамата, клиентът и помагащият, са тези, от които зависи продължителността на съветването. Още по времето на първия разговор те могат да се договорят за това кога и как то ще завърши. Планирането на приключването означава ясно формулирани цели, които могат, разбира се, да бъдат преразгледани в процеса на съветването. Ако съветникът и клиентът ясно са дефинирали проблема, провокирал съветването и са се придвижили значително към целта, която са си поставили, времето за приключване е настъпило.

Като процес съветването може да завърши с един-единствен разговор или да продължи по-дълго време чрез определен брой последователни срещи. Всяка от тях има своите цели и логика на протичане и е добре да завърши с преглед на това, което е станало, и с обобщаване на постигнатото. Добре е, когато съветваният е в състояние сам да резюмира това, което е обсъждано – например какво е разбрал и какво може да промени. Обобщаването помага и на съветника да оцени своята собствена ефективност.

Приключването на съветването понякога може да бъде трудно за клиента. Може да се окаже, че за него това е било единственото време, когато някой специално му е обръщал достатъчно внимание. По повод на това се пораждат различни чувства. А и хората казват довиждане по различен начин. Някои продължават да търсят съветника и да избягват завършването; други отричат всякакви чувства; трети отменят последната среща и т. н. Най-доброто, което може да се направи, е да се говори с клиентите за това как се чувстват по повод на приключването. Може да се обсъди как съветваният ще реагира, ако проблемът се появи отново. За някого е добре, ако си отиде с чувството, че съветникът е загрижен за него и че ще може да разчита на подкрепа и в бъдеще, ако е необходимо. Двамата могат да се договорят за начини (писмо, телефонен разговор и др.), чрез които да се запази потенциална възможност за бъдещ контакт. Възможно е съветникът да насрочи кратка следваща среща след един по-дълъг период от време или периодични през по-голям интервал. Най-доброто, което може да направи съветникът, когато се разделя с клиента, е да покаже по някакъв неформален начин, че продължава да е загрижен и се интересува от него и неговото развитие и личностно израстване.

Има случаи, в които съветващия по някаква причина не допада на клиента или помагащият преценява, че има други хора, които по-успешно биха асистирали в решаването на дадения проблем, или самият проблем го притеснява. Това, което може да се направи, е да се насочи човекът към друг съветник, консултант или професионалист, да му се предложат други възможности за консултиране на неговия проблем.

НАЙ-ВАЖНИТЕ НЕЩА:

1. Обобщаване на проблема, на това, което е станало, и на постигнатото.

·       Попитай как се чувства сега.

·       Как разбира проблема? Какво е научил за него?

·       Какво мисли да прави?

·       Как смята да го направи?

·       На кого ще разчита? Кога ще го направи?

2. Съветването може да приключи на всеки етап от процеса

Възможно е човекът да е имал нужда само да бъде изслушан, да поговори с някого. Той е този, който ще реши кога съветването може да приключи. Съветникът може да го помоли да му съобщи за това предварително.

3. Не е задължително съветването да приключи с вземане на конкретно решение. От съветвания зависи до къде ще стигне каква и колко помощ ще му се предложи. Излишно и дори объркващо е да се опитваме да търсим варианти за решение, ако той не е наясно с проблема и чувствата си около него.

4. Водещата задача на съветника в края на разговора е да подкрепи човека, да прояви позитивно отношение към него като към личност, да валидизира неговите преживявания, да признае значимостта на проблема и на усилията му за неговото решаване.

Лицето, което приема обратната информация, може също да допринесе за подобряване на взаимното опознаване и разбиране.

1. За правилното разбиране на обратната информация е необходимо тя да бъде изслушана от началото до края.

2. Точното разбиране на това, което някой говори, може да се гарантира, като повторим чутото със собствени думи.

3. Обратната информация показва само личната гледна точка и субективните чувства на определено лице, тя не отговаря на въпроса: какво съм аз?

4. Предаването на обратна информация не означава, че трябва да искаме нейният получател да промени поведението си.

Разбира се, съществуват много причини, поради които хората се стремят да променят пряко поведението на другите. Целта на предаването и на приемането на обратаната информация е да допринесат за подобряване на взаимното възприемане и разбиране, от тях обаче не трябва да произтичат определени промени в поведението на хората.

5. Като предаваме обратна информация на другите за това, как ги възприемаме, ние поощряваме взаимността и това ни помага да разберем как те ни възприемат.

Хората невинаги са склонни открито да говорят на другите за своите реакции по отношение на тяхното поведение. Много често скриваме нашите чувства, защото се страхуваме да не нараним другото лице, да не предизвикаме неговия гняв или да не го обидим, а също и поради това, че то може да ни отблъсне или да ни се присмее. Умението за предаване на обратна информация може да ни помогне да преодолеем тези пречки. Следователно то улеснява установяването на по-добре осъзнати и автентични контакти с хората.

Откритостта не е цел сама за себе си, а произтича от истинска загриженост за качеството на взаимните контакти.

Поради това най-ценни са опитите за повишаване на откритостта по отношение на онези хора, на които наистина държим. Въпросът за взаимната откритост се намира в тясна връзка със степента на доверие между контактуващите лица.                                             /6, с.228-230/

Нашите отговори и коментари на това, което другите хора ни казват помагат или пречат на комуникацията. Ето как:

Таблица 1.3

За да имаме успех при решаването на конфликти, трябва преди всичко да сме наясно какво става с нас в подобни ситуации – какви са нашите чувства и нагласи и после на основата на цялостна оценка на положението да изградим собствена, премислена линия на поведение. Анализът на собственото присъствие в конфликтна ситуация дава възможност и да се схванат мотивите, нагласите и поведението на другата страна. Това води до взаимно разбиране, до приемане на другия, до по-голяма междуличностна поносимост и доверие. Образно казано, човек трябва да може във всеки момент да разграничава у себе си това, което „идва от главата“, и това, което „идва от сърцето“ – чувствата от мислите и убежденията. Важно е те да не се противопоставят, а да се намери тяхното място в конкретната ситуация. Голяма част от съвременните методи и техники за консултиране и подпомагане на личността са насочени към съдаването на условия за разграничаване на чувствата от нагласите и мислите. Често приемаме, че конфликтите са свързани само с отрицателни чувства – страх, неспокойствие, агресивност. Новото в идеите за конфликта е подчертаването на неговия конструктивен потенциал, във възможността в него и чрез него да се развива личността и да се укрепват междуличностните отношения.

Понятието „емпатия“ е свързано с развитието способността за разбиране на другия „Аз“. То се характеризира като способност да се разбират преживяванията на другия, способност за емоционална съпричастност, съчувствие, споделяне на чувствата и емоционалното състояние на другия.

Съвременната психологическа наука определя емпатията като основен компонент на ефективното човешко общуване, като ключово социално явление, състоящо се от познавателни, емоционални, мотивационни и поведенчески компоненти. Според някои психолози емпатията е процес на отражение на една личност от друга при преобладаване на един от трите компонента: разбиране, съпреживяване и съчувствие, съответстващи на когнитивната, емоционалната и действената емпатия. Изследвайки емпатийните реакции и различия в зависимост от индивидуалните особености на личността те твърдят, че има връзка между способността за общуване и проявяваната емпатия. Разглеждат връзката между емпатията и точността на междуличностното възприемане. Правят сравнение между схващанията за емпатия въобще и индивидуалната емпатия, проявена от различните личности, които изследват. Като се търси връзката между емпатията, враждебността, безспокойството и склонността към депресия у пациенти и способността им за общуване. Стига се до извода, че по-емпатийните пациенти са по-малко враждебни в общуването си и по-малко склонни към депресия.

Емпатията е основна характеристика на междуличностната комуникативна способност на личността. Тя подобрява способностите на хората да разбират другите. Емпатията е важно средство за убеждаване при постигане на съгласие и развитие на взаимоотношенията. Тя оказва влияние при вземане на решения по отношение на другите. Емпатията отразява преследванат цел и създава подкрепяща атмосфера. Една от функциите на емпатията е способността за социално общуване. Емпатията увеличава способността на личността за общуване с другите и улеснява адаптацията Ј в социалната общност. Тя се определя като една от основните характеристики в теориите за междуличностно общуване.

Емпатията има две особености, които допринасят за социалното общуване: а/ способност да разбираш другия по-пълно и точно; б/способност да предскажеш или да очакваш действието или реакцията на другия. Следователно емпатията е способността компетентно да се взаимодейства с другите. Така разбирането увеличава вероятността от демонстриране на подходящо поведение за съответната ситуация и съответния човек.

Способността за убеждаване в процеса на общуване в голяма степен се основава на емпатията. Способността да се предвижда емоционалната реакция на другия е когнитивна (познавателна) функция.

Друга функция на емпатията е ролята Ј при изграждане на впечатление. Изследвания показват, че хората са склонни да определят причините за собственото си поведение като стимули, свойствени на ситуацията. Тези открития позволяват да се предполага, че хората отчитат как даден човек би се държал, като изхождат от качествата му, но не отчитат взаимодействието на този човек със ситуацията. Повечето хора вземат предвид част от информацията, която имат за другите, но пренебрегват ситуационната информация, която би ги довела до по-различни интерпретации. Често пъти, под влияние на емпатията, човек прави заключение за другия на основата на лични интерпретации за поведението му.

Предвиждащата функция на емпатията влияе и се влияе от формирането на впечатлението. Тя не само, че влияе върху това как човек описва другия, но може също да въздейства върху обобщенията, направени за личност, която е възприета като емпатична по време на формирането на впечатлението. Способността за общуване е качество, произвеждащо емпатични послания.

Друга функция е изграждането на взаимоотношения. С развитието на доверието между двама души, себеразбирането се увеличава, така се предоставя повече информация, върху която се изгражда емпатията. Увеличаването на информацията може потенциално да увеличи ефективността на емпатията. Но емпатията също може да има положително влияние върху споделянето на информация и развитието на взаимоотношенията. С емпатичните отговори могат да напреднат взаимоотношенията чрез увеличаване на себеразбирането, потвърждаване стойността на другия и създаване на подходяща атмосфера за общуване. Някои психолози счита, че емпатията може да повлияе на събирането и анализирането на информация за другия по два начина: 1/ като създаде мотивация за човека да получи определена информация, за да подпомогне емпатията; 2/ като действа с поведение, което е отговор на информацията, която е събрана.

Друга функция на емпатията е подкрепящото общуване. Емпатията се явява като форма на потвърждаване при разглеждане на ключовите елементи. Емпатичното общуване потвърждава схващането на другия за себе си. Самото потвърждаване, се изразява в това другият да приеме създалото се схващане за него. Приемането на схващането на другия за себе си е съществено за ефективното емпатизиране. Приемането води до адаптиране, като емпатично потвърждаващите отговори са отговори, които са адаптирани към посланието за другия. Емпатичните отговори помагат на рецепиента да се чувства добре сред другите.

Емпатията се определя като фактор, който създава подкрепяща атмосфера, докато неутралността създава отрицателна атмосфера.

Друга функция на емпатията е утешаването на другите и алтруизма. От изследванията се установява, че емпатията включва афективното поемане на роля и мотивира помагащо (блекчаващо) поведение. Изследването представя убедително доказателство за подкрепа на връзката между емпатия и алтруизъм. Емпатията може да създава комфорт във взаимоотношенията, тя може да повлияе върху извършването на насилие срещу тези, на които те емпатизират. Практиката е доказала, че когато двама души, които са врагове, се опознаят като личности и си емпатизират, те не могат да извършат насилие един срещу друг.

Последната функция на емпатията е отразяването. Емпатията е като огледало, в което интервюираният може да види отразени своите чувства и отношения. Поради това си качество, емпатията позволява на хората да „чуват“ своите собствени идеи и чувства, върнати обратно към тях самите. Този отражателен процес може да бъде от голяма полза за тези, които търсят помощ от другите. Емпатията увеличава потенциала за точно и пълно отразяване на състоянието на човека, който е потърпевш.

Ролята на емпатията се изразява във възможностите за правене на предвиждания за другите.

Способността да се разбира, предвижда и предчувства реакцията на другите, благодарение на емпатията, я определя като ценно умение в процеса на убеждаване с постигане на съгласие, позволяващо на индивида да планира и приспособява най-ефективните стратегии.

Емпатията има принос както за процеса на вземане на решение по отношение на другите, така и за оценка на вече взето решение. Тя влияе върху типа и количеството на информацията на основата, на която се взема решението. След като се вземе решение, емпатията може да се използва като коректор на влиянието на взетото решение. Емпатията въздейства върху това каква информация се отчита за другите и така влияе върху процеса на взаимодействие. Хора, които в резултат на емпатизиране възприемат другите като подобни, могат да припишат собствените си убеждения, ценности и отношения на тези други.

Много автори разглеждат емпатията като допринасяща за положителното развитие на взаимоотношенията при подпомагащите или съветващите взаимоотношения.

Влиянието на емпатията върху взаимоотношенията се определя главно от три функции:

1/ да създава подкрепящо общуване;

2/ да създава подпомагащо и успокояващо поведение ;

3/ да увеличава точността на отражателното общуване. Тези функции са фокусирани върху влиянието на емпатично мотивиращото общуване с другия. Такова общуване укрепва взаимоотношенията и увеличава тяхната ефективност.

Личният характер на общуването между клиента и психолога, е от решаващо значение за готовността на клиента да разкрива информация за себе си в терапията или в психологическото оценяване.

Клиентите могат да се откажат от терапия или оценка, или пък да не се съгласят да обсъждат интимни проблеми, ако не са сигурни, че такива себеразкрития ще бъдат пазени в тайна.

Ето защо липсата на защита на общуването може да попречи на максималната ефективност на терапевтичната връзка.

Психолозите носят етична отговорност да не разкриват себеразкритията на клиентите си. /4, с.877/

Учени от различни области отдавна са забелязали връзката между стресовите ситуации, социалните взаимоотношения и физическото и психическото здраве включените в тях хора. Наблюденията, извършени в различни социални среди- семейство, училище, армия, полиция, болници, работни места, показват позитивна връзка между социалните взаимоотношения и психическата адаптация към средата. Тези социални взаимоотношения, които намаляват стресовите въздействия и съдействат за психичното благополучие на хората в социалната психология, се определят като социална подкрепа.

Въпреки, че научните изследвания продължават повече от две десетилетия в тази област, все още не е създадена единна концепция за същността на социалната подкрепа, която да е получила пълно или частично признание и да е приета от психолозите, работещи по проблема. Това е причината тя да бъде дефинирана по различни начини.

В най-общ смисъл социалната подкрепа е общуване, интерактивен процес на пренос на информация и взаимно повлияване и променяне. Друго по-общо схващане я определя като ресурси (потенциално полезна информация, материална и практическа помощ), предоставяни от индивидите, с които личността общува. Една по-разширена дефиниция определя тези ресурси като степен на доставяне на поддръжка, особено във време на нужда, от хора, включени в социалното обкръжение на индивида, като съпруг/а/, семейство, роднини, приятели, колеги, както и членове на широка общност, към която индивидът принадлежи. Счита се, че социалните мрежи предлагат многобройни функции, които помагат на личността да се адаптира към изискванията на средата. Други автори обръщат внимание на интерпретационния аспект, като определят подкрепата като информация, която кара хората да вярват, че се грижат за тях и ги обичат, че са уважавани, ценени и принадлежат към мрежа от комуникации и взаимни задължения.

 

В тази глава бе направен преглед на интеракционата теория в социалната работа. Клиентът е разгледан в неговата свързаност със социалната му среда. Описана бе взаимната потрбност на индивида и социалната среда: потрбност, често блокирана от бариери, които завоалират нейната същност.

Практическият метод и уменията за общуване и изграждане на взаимоотношения бяха разгледани, като инструменти посредством които социалният работник може да осъществи своята функция. Практическите умения се свързаха с изграждането на положителна работна връзка, тя е сродство чрез което работникът въздейства на клиента.


ВТОРА ГЛАВА: СОЦИАЛНА РАБОТА С ИНДИВИДИ, СЕМЕЙСТВА И ГРУПИ

1. Социална работа с индивиди

1.1. Определение за социална работа

В научната литература има много възгледи за социална работа. Влияние върху идеите оказват националните традиции в развитието на науката и практиката, конкретната обществено-икономическа и политическа ситуация (исторически и съвременен обществен аспект) в отделната страна, избраният научен подход (духовно-научен, феноменологичен, емпирично-аналитичен, системен и пр.), идеологическата позиция на автора (либерална, социалдемократическа и пр.).

Една от най-широко разпространените представи за социална работа е свързана с организираното оказване на помощ от страна на обществото т. е. социална на лицата с проблеми, породени от несъвyршенствата на същото това общество.

Нели Владинска определя социалната работа като процес на взаимодействие между системата за организирано оказване на социална помощ и системата на клиента за решаване или ограничаване на възникналите социални проблеми и за справяне с трудностите в живота. /1, с.2/.

Социалната работа, която няма големи традиции у нас, след промените започва да търси мястото си сред другите професии както по отношетие на обектите си на интерес и теорията си на изява, така и по отношение на академичното си място сред другите социални науки. „За социалната работа в България се заговори едва в последните десет години“ /16, с.22/. Произхода на социалната работа е пряко свързан с историята на благотворителността и доброволността. Въпреки, че в новото време социалната работа официално загърбва благотворителността и доброволността, смятайки ги за отминал етап, напоследък се появява интерес към отразявана на връзката между икономическото подпомагане и ролята на обществените и частните институции при осигуряване на социални услуги, към идеята за доброто на общността и за значението на интегративните социални отношения. Социалната работа е такъв вид приложна наука, която намира място между социологията и социалната психология, социалната философия и социалната антропология, между науката и социалната практика.

Свидетели сме как през последните години помощ на лица с проблеми предлагат и психолози, лекари, учители.

Методите, с които в началото се работи, включват директна работа в домовете и развитие на лични отношения с бедни хора и техните семейства, което по-късно е наречено работа с отделен случай (Casework, от англ. Кейзуърк).

Целта е постигане на социални и поведенски промени чрез рационално прилагане на методите на социалните науки и практически опит. Социалното действие става инструмент за лична и социална промяна, а не просто средство за социално подобрение (16, 51).

1.2. Умения за социална работа и работното взаимоотношение

В основата на интеракционната теория за практиката на социалната работа е моделът на помагане, в който социалният работник чрез уменията си създава възможност за изграждане на положително работно взаимоотношение, /Работното взаимоотношение представлява професионално взаимоотношение между клиента и социалния работник, което е инструмент на социалния работник за въздействие върху клиента. Положителното работно взаимоотношение се характеризира с добра връзка и усещане от страна на клиента, че той може да се довери на социалния работник и че последният е загрижен за клиента/.

Друг модел, включен в тази теория, се отнася до връзката между уменията на клиента да се справя с чувствата си и способностите му да се справя с проблемите си. Това схващане се базира върху предположението, че начинът, по който чувстваме, има мощно влияние върху начина по който действаме /19, с.42/.

Според Селвин Хагс хората имат вродени способности да си помагат един на друг за резрешаване на проблемите. Хагс казва: „Удивително е каква помощ може да окаже един човек на друг, когато има истинска проява на нежна, любяща загриженост“./17, с.11/ Преди няколко години психологът Робърт Каркхаф направил подробно изследване върху ефективността от тъй наречените „непрофесионални помощници“. Изводите му са доста шокиращи. Когато „непрофесионалните помощници“, със или без специално обучение, бяха сравнени с професионалистите психолози, бе открито, че пациентите на непрофесионалните психолози се справят толкова добре или по- добре от пациентите на професионалните психолози. Няколко причини бяха предложени на това откритие. За разлика от професионално обученият човек, непрофесионалистът :

а) е по- близо до този, на когото се помага, познава го като приятел и по- добре може да разбере проблема му, а също да улови скрит смисъл в думите му и да покаже искрено съчувствие;

б) е много по- лесно достъпен;

в) знае повече неща за семейството на този, на когото помага, положението в работата му, начина му на живот, възгледите му, съседите му и така може да участва по- активно в насочването към решение или като помага на човека да се промени;

г) е способен да общува с този човек на разбираем език;

д) е по- земен, спокоен, неофициален и способен да внесе намаляващ напрежението хумор.

Много често един обучен съветник или професионален консултант се опитва да работи според теориите. Непрофесионалният помощник изобщо не се интересува от това. Тъй като той е загрижен най-вече за другото човешко същество, което е наранено, всичките му усилия са насочени към тази цел. Той често постига по-добри резултати от своето високо, обучено професионално съответствие.

За да помогнем на хората ефективно, като ги облекчим точно там, където ги боли, трябва точно да определим основните психологични нужди. Повечето психологични проблеми като- депресия, тревога, страхова невроза, неконтролируема избухливост, сексуални проблеми, хроническо лъжене, внезапни промени в настроението- са резултат от опита на човек да се справи с незадоволени нужди на личността. Ако основните лични нужди не намерят отговор от детството, тогата порасналото дете понякога несъзнателно изгражда модел на поведение, който всъщност е пряк или непряк опит да се посрещнат точно тези лични нужди.

Някои психолози дават списък от двадесет или тридесет основни нужди, но те могат всъщност да бъдат сведени до три:

1/ нуждата от връзка;

2/ нуждата от себеуважение;

3/ нуждата да успяваш.

Принципът овладяване на чувствата за постигане на целта ще даде възможност на социалния работник да помогне на клиента да обвърже своите чувства с действията си. Когато клиентът владее чувствата си по-добре, той по-добре се справя с житейските си проблеми /19, 43/.

Съществен елемент в този модел са чувствата на социалния работник, предизвиквани от съвместяването на неговото личностнно и професионално „АЗ“.

Осемте умения, анализирани в последното изследване на Шулман, (1991), са оценени като най-важни от предишните му проучвания през, 1978, 1979. В значима степен се оказват свързани с развитието на положително взаимоотносшение и с помоща на социалния работник да бъде полезен.

Тези осем умения са разпределени в две групи:

Първа група: Умения да се помогне на клиента да се справи със собствените си чувства:

·           Вникване в мълчанието;

·           Обличане на чувствата на клиента в думи;

·           Показване на разбиране към чувствата на клиента;

·           Споделяне на чувства от страна на социалния работник.

Втора група: Умения да се помогне на клиента да се справи със собствените си проблеми:

·           Изясняване на целите и ролята на социалния работник;

·           Търсене на обратна връзка от страна на клиента;

·           Разделяне на проблемите на клиента;

·           Подкрепа на клиента в области-ТАБУ.

Всяко от тези умения е важно за всички фази от работата, като може да има разновидности, да придобива различно значение или да има променливо въздействие в различните етапи на взаимоотношението.

2. Фази на работа:

·           Предварителна (или Подготвителна) фаза

·           Начална фаза (или фаза на Договаряне)

·           Средна (или Работна) фаза

·           Заключителна и Преходна фаза.

Всяка фаза на работа – предварителна, начална, работна и заключително /преходна – се характеризира с уникална динамики и изисква специфични умения.

Предварителната подготвителна фаза е разположена във времето предшестващо първия контакт с клиента.

Началната договорна фаза се отнася до първите сесии, в които социалния работник постига, работен договор с клиента.

Средната работна фаза е времето когато се осъществява истинската работа.

Заключителната и преходна фаза – социалният работник подготвя клиента за приключването на взаимоотношението и за прехода към нов начин на живот.

Практиката на социалната работа се ръководи освен от познанията и от усета към професионалната функция, също и от ценности, етични норми и от законови и съдебни решения.

2.1. Предварителна или Подготвителна фаза на работа

Основно умение в предварителната фаза на работа е изграждането у социалния работник на подготвителна емпатия към клиента. Тази техника се прилага преди да започне контакта с клиента. Шварц нарича това „настройване“. Този процес включва усилията на социалния работник да влезе в допир с потенциалните чувства и тревоги, които клиента ще донесе на срещата. Целта е социалния работник да стане по-чувствителен приемник на непреки съобщения от страна на клиента на първата сесия. Чрез настройването социалния работник ще може да чуе косвените загатвания на клиента и ще може да му отговори пряко. Прекия отговор на непряко послание е едно от уменията, необходими при помагане на клиентите да управляват своите чувства. То се нарича обличане чувствата на клиента в думи.

Второто умение за оказване на помощ на клиентите да управляват своите чувства е:

Споделяне на чувства от страна на социалния работник. Важно значение тук играе интеграцията между личното и професионалното „АЗ“, която отчита необходимостта от известна сдържаност на социалния работник.

Предварително условие за помагането е работното взаимоотношение да заема централно място. То представлява професионално взаимоотношение между клиента и социалният работник, което е инструмент на социалния работник за въздействие върху клиента.

Много са елементите, които изграждат работното взаимоотношение, три от тях включени в последното изследване на Шулман, 1991, са връзка, доверие и загриженост.

Връзката се отнася до общото усещане на клиента, че може да се разбере със социалния работник.

Под доверие се разбира убедеността на клиента, че може да споделя със социалния работиник мисли, чувства, грешки и неуспехи.

Под загриженост разбираме чувството на клиента, че социалния работник е загрижен за него, че има желание да му помогне в решаването на най-важните за него проблеми.

Едно изследване на Шулман показва, че способността на социалния работник да се настройва към неизказаните чувства и тревоги на клиента още в предварителната фаза на работа и в последствие да изразява словесно тези чувства, допринася за утвърждаването на положително работно положение.

Установено е, че всички умения с които се помага на клиента да управлява своите чувства, фактически се прилагат в началната фаза на работа. (19, с.76-79, 1991). Този извод подчертава значението на подготвителната емпатия и на способността социалния работник да отговаря пряко на непреки загатвания.

Ефективното настройване изисква усилие насочено към действително изживяване чувствата на клиента. Един от начините за това е припомняне на преживявания подобни на тези, на клиента. Това работно взаимоотношение от своя стрна е инструмент за оказване на ефективна помощ и получаване на положителни резултати.

2.2. Начална фаза (или фаза на Договаряне)

Всички нови взаимоотношения, особено с овластени и авторитетни хора, в началото са по някакъв начин проучващи.

Клиентът възприема социалния работник като символ на властта, който има силата да му въздейства. Клиентите често носят в себе си цял набор от предишни изживявания с професионалисти или от стереотипи за подпомагащите специалисти. Ето защо първите сесии са до известна степен опит да се установи истинското положение на нещата. Партньорството с овластени хора винаги носи известни рискове и клиентите внимателно се оглеждат в новата ситуация, преди да се изложат на тези рискове. Всяка нова ситуация е свързана с амбивалентни чувства. Съмненията на клиента относно адекватността и компететността на социалния работник се засилват и поради страха, дали ще успее той да отговори на очакванията. Другата страна на амбивалентността е надеждата да получи помощ.

Едната или друга страна на тази амбивалентност може да се засили в зависимост от подхода към помагането.

Двата основни, но рядко изричани въпроса в съзнанието на клиента са: „Какво ли ме чака?“ и „Що за социален работник ще се окаже този?“ Тези въпроси произтгичат от страха на клиента, свързан с изискванията, които предстои да му бъдат предявени. Овластените и авторитетни хора, често имат тайни планове и клиентът може да се страхува, че социалния работник ще се опита да го промени. Докато не получи отговор на горните два въпроса, клиентът ще действа под влияние на това подозрение. Страхът от изпадане в зависимост ще присъства, докато клиентът не види помагащият като човек с определени умения, който ще работи заедно с него, а не във въображаема роля на авторитетна личност или представител на властта, който работи върху него. (19, с.93)

С. Нунев счита, че „много често незнанието или неумението да се изясни въпросът за авторитета и властта пред клиента затруднява и блокира помагащите взаимоотношения и понижава ефективността им. (9, с.46)

Социалният работник трябва да създава такива условия, които да предразполагат клиента да го възприема от позицията не на диктуващ и санкциониращ, а на авторитетна личност, която е готова да изслушва неговото мнение, независимо какво е то и същевременно разчита на продуктивна обратна връзка.

Социалният работник трябва да бъде разглеждан като човек, който помага на клиента да работи върху собствените си проблеми (19, с.93).

Още в първата сесия социалният работник трябва да включи елементите на договаряне дори в случаите когато е задължен да даде конкретна оценка – например определена диагноза по искане на здравното осигуряване. Социалният работник реагира по-свободно и емоционално, ако е наясно с трудностите, предизвикани от необходимостта да изслушва клиента, да проявява емпатия и в същото време го „категоризира“.

В началото клиентът не е склонен да споделя някои трудни или неудобни за него проблеми, докато не се натрупа определен „ресурс“, като резултат от положителното работно взаимоотношение. Това е една от причините за възникването на често срещания феномен, когато клиента повдига в началото на работата не същностните, а близки проблеми. Това са реално съществуващи проблеми в живота на клиента, които са близки до най-сериозните му тревоги. Уменията за договаряне, описани тук, са предназначени да изградят този ресурс, който и в последствие подпомага, както социалнияя работник, така и клиента. След като работното взаимоотношение се задълбочи и укрепне, клиентът може да премине към по-сериозните проблеми, които го тревожат.

В едно свое изследване Шулман през 1991 г. установява, че „умението да се разясни целта и ролята, приложено в началната фаза на работа, помага за създаване на положителни отношения и в частност на доверие между социалния работник и клиента“ (19, с.96)

Социалните работници обикновено работят за социална служба или за организация. Институцията е нещо повече от удобно място за провеждане на сесиите. Те имат своите функции в обществото, което значи, че участва в процеса. В общественото разпределение на задачите всяка структура се занимава с конкретни проблеми в дадена област. Болницата се занимава със здравословното състояние на пациента, училището – с образованието на учениците, службата за семейни консултации – с функциониранетона семейството, слежбата за предсрочно освобождаване на затворници – с адаптирането им към външния свят и т. н. Мисията на всяка организация е важно нещо и оказва влияние върху дейността на помагащите професионалисти.

Като най-неотложни проблеми в живота на клиентите се посочват проблеми свързани с училището, със семейството, с работата и със системите за социални и здравни грижи. (19, с.98) Клиентът гледа на успешното справяне с тези задачи като на неотложна необходимост. Съвместяването на тези две групи задачи – на социалната служба от една страна и на клиента от друга, Шварц използва в разработването на схващането си за договарянето (1971).

„Съвместяването на тези две групи задачи- на клиента и на социалната служба – обуславя договарянето, което се осъществява между клиента и социалната служба. Това договаряне отразява интересите на страните, създава рамката на предстоящата работа и разбирането на това, кога работата напредва, кога се заобикаля и кога е завършена.

В началната фаза на работата функцията на социалния работник е посредническа и се свежда до търсене на определена връзка между посочените две групи задачи. Въпреки множеството пречки, блокиращи общите интереси на заведението и на клиента (напр. властта на социалния работник, принодителното участие на клиента в процеса.), социалния работник трябва да търси обща основа, препокриването между специфичните услуги, които предлага организацията от една страна и потребностите на клиента от друга. С въвеждането на тази рамка енергията на клиента може да се използва за проучване на възможните области за работа. По този начин социалният работник съсредоточава уменията си върху даден проблем и облекчава безпокойството на клиента от намесата в личния му живот. Договорите се обсъждат постоянно и могат да се променят в процеса на работа. Често в началните разговори, когато клиентът няма достатъчно доверие в социалния работник, той просто рискува и засяга само близките проблеми. След като укрепне работното взаимоотношение, работния договор може да се разшири с проблемите и тревогите, които не са били част от първоначалното споразумение. Процедурата не е механична и в първите сесии често се налагат промени. Когато клиентът споделя проблеми, социалния работник се опитва да направи връзка между тях и потенциалните услуги, а също да обясни възможностите за помагане. Важен е не редът за прилагане на уменията, а фактът, че договарянето е започнало, че то е отворен процес и че в него участват и двете страни.

Чрез своето изследване Шулман (1991) установява, че „способностите на социалния работник да помага е в тясна връзка с умението му да установи обратна връзка с клиента по отношение на целта“. Тези резултати доказват твърдението, че социалният работник може да бъде най-ефективен в онези области, които засягат интересите на клиента. Същото е установил Гарвин (1969) относно работата с групи. Четирите умения, които оформят групата умения за помагане на клиентите да се справят с проблемите си, включват изясняване на целта и на ролята, установяване на обратна връзка с клиента, разделяне на проблемите на части и подкрепа за клиента в области – табу (Шулман, 1991). Скалата включваща тези умения, корелира с нарастването на доверието в работното взаимоотношение. Доверието от своя страна е онзи инструмент, чрез който социалния работник повлиява върху резултатите от услугата. Тези изводи подкрепят становището, че договарянето създава структура, която действа освобождаващо за клиента.

2.3. Средна (или Работна) фаза

Уменията, необходими за работната фаза, са прегрупирани в общи категории, наречени фактори умения, което улеснява описанието на фазата. Факторът умение се състои от съвкупност от близко свързани по между си умения. Факторът представлява главното общо намерение, което има социалният работник, когато използва кое да е от различните видове свързани помежду си умения. В настоящият модел, например, поведението на социалният работник, свързано с усилията му да се справи с емоциите на клиента, са групирани под името емпатия.

 

            Модел на работната фаза

1. Умения за (сесийна) подготовка

•Настройване за сесията

2. Умения за започване (на сесия)

• Договаряне на сесията

• Задълбочаване

3. Умения, прилагани в средата (на сесията)

• Емпатия

• Споделяне чувства от страна на социалния работник

• Проучване на теми - табу

• Поставяне на изискване за работа

• Посочване на пречките

• Индентифициране на връзките между съдържанието и процеса

• Споделяне на информация

4. Умения за превключване и преход (на сесията)

 

В предварителната фаза, предшестваща всяка сесия, социалния работник прави опит да се настрои за потенциалните теми, които могат да възникнат по време на работа. На този етап социалния работник разработва и предварителната си стратегия за преки отговори на непреки послания. Тези отговори включват прилагане на умението, описано по-горе като изричане на чувствата на клиента.

В началната фаза на всяка сесия основна цел на социалния работник е да открие какво тревожи клиента в този момент. Уменията за договаряне на сесията се използват за изясняване на непосредствено предстоящата работа. В някои случаи социалният работник може да повдигне наложителни за обсъждане въпроси, които в последствие стават теми за договаряне. Преди започване на същинската работа трябва да се установят плановете на клиента, защото той често маркира проблемите си с непреки послания. Уменията за задълбочаване също са важни в тази фаза, тъй като помагат на клиента да разкаже историята си. След като договарянето на сесията е внимателно уточнено, процесът преминава в средната или работна фаза на сесията. Основното тук е прилагането на уменията емпатия, с които се помага на клиента да сподели емоционалната част от посланието.

Социалния работник трябва да развива умението за възможно най-спонтанно споделяне на собствените си чувства.

В процеса на работа, често се среща съпротива от страна на клиента. Тя е нещо нормално, трябва да се очаква и може да се разглежда като знак, че работата върви добре. Социалните работници често смятат, че съпротивата на клиента е признак за допусната грешка. Но обикновено е вярно точно обратното. Липсата на съпротива може да означава, че социалния работник не е бил достатъчно настоятелен. Съпротивата е знак, че действията му са правилни. Взаимоотношенията социален работник- клиент не се различават от отношението на клиента с другите хара, затова обсъждането на тези чувства може да допренесе за тяхното общо разбиране от страна на клиента.

При включванията или преходите в сесиите съдържат важна динамика и изискват вниманието на социалния работник. Въпросите повдигнати непряко по време на сесията, могат да придобият сила, когато клиентът си тръгва (класическият феномен „терапия на вратата“) финалът и преходът на сесията са важни умения, прилагани от социалния работник, за довеждане на срещата до нейния край и обвързване на сесията с бъдещата работа или системи от живота на клиента.

Чувствата на социалния работник могат да помогнат на работата или могат да блокират появата на загриженост от страна на социалния работник. Поведението на клиента често е непряк сигнал към помагащото лице, свързан с определени трудности в помагащите взаимоотношения или е начин за проверка на допуснати граници.

Социалните работници се възприемат като „агенти“ на правителството, с огромна власт да контролират живота на клиента. По този начин, социалният работник би могъл да изясни на клиента полагащите му се придобивки, както и да използва инцидента и да му помогне за изграждане на нов подход към взаимоотношенията със социалната служба и правителството - една важна промяна в мисленето, необходима за успешната му адаптация към новата страна.

Изслушването е нещо, което всички правим непркъснато, но целенасоченото изслушване означава опит да се концентрираме върху конкретна част от посланието. При усложнена комуникация, каквато протича в началото на всяка сесия, социалният работник трябва да се съсредоточи в изслушване на всеки проблем, който вълнува клиента в дадения момент. Ако си постави тази цел, когато изслушва първите послания той има по- добър шанс да го чуе.

Умението да се прояви разбиране към чувствата на клиента ключва показване с думи, с жест, с израз на лицето, с поза на тялото или с докосване, че социалният работник разбира проявата на емоции и се опитва да разбере какви чувства изпитва клиентът. Съзнавайки ясно своята цел, социалният работник може да помогне на клиентът да открие връзката между емоциите и целта на интервюто. Уменията за емпатия винаги са заемали важно място в помагащите взаимоотношения. Роджерс (1966) посочва редица изследвания, в които емпатията играе решаваща роля за ефективността на социалния работник. При изследвания в сферата на образованието се установява, че емпатията е важно нещо за преподавателите умение, което подобрява постиженията на студентите. Умението за разбиране чувствата на клиента дава съществен принос за развитието на добри работни взаимоотношения между социалния работник и клиента, а също и за способността на социалния работник да помага (Шулман, 1978).

Взаимоотношенията социален работник – клиент са многостранни. Те могат да бъдат скрити и явни, съзнавани и несъзнавани, прогресивни и регресивни, положителни и отрицателни. Нито клиентът, нито социалният работник възприемат себе си и другия само като обективна реалност. Всеки от тях наслагва свои представа върху другия и възприема другия такъв, какъвто би желал да бъде и какъвто се страхува, че може да бъде.

Споделянето на информация е важно за социалните работници не само защото носи полза за клиентите. Този процес е важен и за изграждането на работното взаимоотношение. Клиентът вижда в социалния работник източник на помощ в затрудненията. Умението за споделяне на информация звучи просто, но това просто действие се усложнява от множеството погрешни схващания за начина, по който хората се учат, както и от липсата на яснота за помагащата функционална роля. Тези проблеми личат в действията на социалните работници, които имат важна за клиента информация, но я премълчават, защото той трябвало „да я научи сам“. Те са очевидни и в действията на социалните работници, които твърдят, че карат клиентите „да се учат сами“, но непряко им „подхвърлят“ своите идеи. Това положение най- добре личи в интервютата, на които социалния работник подвежда клиента да дава отговори, които сам влага в устата му. Изразявайки алтернативни възгледи, които помагат на клиента да види силните страни и взаимното привличане между системите социалният работник дава важна изява на житейските си възгледи. Готовността му да вижда положителните страни в човешкото поведение и да не раздава строги присъди за човешките слабости може да подскаже неговото отношение към клиента. Всичко това допринася за заздравяване на работното взаимоотношение. Клиентът по много начини си взема поука от живота и се опитва да изгражда нови умения за по- доброто му управляване. Използването на полследните минути от интервюто за уточняване на наученото от клиента може да има важно значение. Какви изводи си е направил клиента от преживяното? Какви са новите му прозрения, свързани с разбирането на взаимоотношенията с останалите хора? Кои следващи задачи е пределил като най- неотложни? Кои области според него имат нужда от допълнително обсъждане, защото в тях се чувства безпомощен и не знае какво да прави? Веднъж обобщаването на работата се прави от клиента, друг път от социалния работник. Понякога го провеждат заедно.

С това обсъждане на уменията за преключване на сесия свършва и анализът на работната фаза. Целта бе уточняване на някои от основните движещи сили при оказване и получаване на помощ, които действат след провеждане на преговори и утвърждаване на договор за съвместна работа.

2.4. Заключителна фаза

Заключителната фаза предлага най- богат потенциал за съществена и въздействаща работа. Когато осъзнаят, че оставащото време е малко клиентите придобиват чувство за „неотложност“. Това чувство може да доведе до повдигане на някои от най- трудните и важни проблеми. Размяната на емоции между социалния работник и клиента също се динамизира в тази фаза, при която всеки от тях се подготвя за раздяла с другия. Прикратяването на взаимоотношението може да предизвика силно действащи чувства, както у клиента, така и у социалния работник, обсъждането и може да се обвърже с основните тревоги и задачи на клиента.

В много отношения заключителните сесии са най-трудни, както за социалния работник, така и за клиента. Източникът на напрежение е нашият общ въпрос- как да се справим с преключването на важни взаимоотношения.

Връзката социален работник- клиент един конкретен пример в този по- общ проблем. Прекратяването на близки взаимоотношения може да бъде болезнено, ако съзнателно в тях е вложена значителна част от човешката личност, ако са споделени някои от най- важните чувства на човека, ако е оказана и получена помощ от друго човешко същество, то създадените връзки са много здрави. Това е валидно за приятелството, семейството, отношенията с колеги- на практика за всички видове взаимоотношения.

В заключителната фаза се засилва споделянето на чувства между социалния работник и клиента. На този етап е валидно умението на социалните работници да управляват собствените си чувства, ако трябва да помагат на клиентите, да упрявляват техните. Чувствата, породени от преключването на работата с клиент, от раздялата с организацията, супервизорите и колегите, трябва да бъдат изяснени. Важно е процесът на преключване да осигури достатъчно време на социалния работник и клиента, за да могат те да определят чувствата си и да използват тази фаза пълноценно. Внезапното преключване е пълно, както за клиента, така и за социалния работник, а води и до прекъсване на необходима работа. Тъй като социалния таботник иска преключването да бъде преживяно като процес, а не като рязко скъсване, то умението за насочване на вниманието към преключването отрано трябва да се приложе доста преди предстоящия край на взаимоотношението. В подходящо време, обусловено от времетраенето на взаимоотношението, социалния раборник трябва да напомни на клиента за наближаващия довършек.

Когато клиентът разбира и осъзнава чувствата си, нараства възможността му да ги управлява.

Обсъждането на работата е интеракционно по своята същност, тоест както клиентът, така и социалния работник са повлияни от взаимоотношението. Оценката на извършената работа и наученото е важна и за двете страни. За клиента е важно да вижда социалния работник като участник в един процес на постоянно развитие и придобиване на знания. Приключването е време за систематично допълване на опита. Социалният работник постига това като търси впечатленията на клиента от съвместната им работа и го кара да посочи част от наученото. Важно е да се съобщи на клиента, че след приключването работата продължава. Нормално е да има въпроси, на които не е намерил отговор, да стоят пред него нерешени проблеми и животът му да е непредвидим. Клиентът започва участието си с определени проблеми или житейски въпроси и се учи как по- ефективно да решава някои от тях. Този опит води до други проблеми или житейски задачи за в бъдеше. Разликата е в това, че сега той се е научил по- добре да се справя с тези проблеми. Част от придобития опит включва способността да се живее в условията на известна несигурност. Задачата на социалния работник е да помогне на клиента, когато той систематизира тези условия, създава програма за бъдеща работа и, използвайки техния съвместен опит, решава как да продължи работата си по тези проблеми. Важно е социалният работник да предаде убедеността си в потенциалните възможностти на клиента да постига бъдещите си цели, без да потиска по какъвто и да било начин чувството, че предстоящото може да бъде трудно. Когато социалният работник довежда взаимоотношенията до край, полезно е да определи и обсъди какво цени клиентът в съвместната им работа и как може да получава такава подкрепа в бъдеше. В друг случай социалният работник понага на клиента да се насочи към семейството или към приятели, които могат да му предложат помощ при условие, че използва уменията, придобити от взаимоотношенията му със социалния работник.

3. Социална работа със семейства

Работата със семейства, осъществявана от социални работници, исторически предхожда фамилната терапия като вид практика.

Работата със семейства се отнася в две основни категории.

При първата категория, практиката често се нарича работа за семейна подкрепа или семейно консултиране. Тази дейност обикновено е краткосрочна по своята същност и е предназначена да помага на семейства, сблъскващи се с обичайните кризи, предизвикани отвън (например загубването на работа от единия родител). Същността на работата е в това, да се помогне на едно относително здраво семейство да оцелее в трудни моменти, като преживяното да послужи за укрепване на семейството.

Могат да се предоставят услуги и на бездетни двойки. Този най-често срещан тип социална работа със семейства се предлага от социални служби за семейни услуги или чрез частната практика.

Фокусирано е вниманието към семейства, когато е налице потенциална заплаха от малтретиране или занемаряване на дете, услугите за семейна подкрепа може да се предоставят в заведенията за социално обслужване на деца. Повечето от тези социални служби се занимават със семейства, сблъскваши се с трайни проблеми, варираши от описаните нормативни нарушения до по-сериозните прояви на малтретиране и занемаряване, изискващи интервенцията на съдебните власти и службите за защита на децата. Освен постоянния социален работник за работа с детето, към семейството може да бъде насочен и социален работник за подкрепа на самото семейство.

Втората основна група обстоятелства, при които повечето социални работници работят със семейства, включва помагане на семейства или техни членове, пряко свързани със специфичните услуги на социалната служба.

Работата със семейства изисква съобразяване с редица фактори. Съществуват много и различни схващания за функционирането и начина на действие при опитите за помагане.

Психолози разглеждат работата със семейства, като специфичен метод за лечение на емоционални разстрийства с помощта на динамично ориентирани интервюта с цялото семейство. В началните етапи на работа, след като се договори да помогне на членовете на семейството в тяхната съвместна работа за подобряване на комуникацията между тях и овладяване на тревожещите ги семейни проблеми, социалният работник прилага умението за наблюдение.

Смята се, че всяко семейството се ръководи от изграждана вероятно с години емоционална система. Изтъква необходимостта да се вникне и изследва приносът на поколенията за развитието на емоционалната система на дадено семейство. Ключовите понятия в този модел включват значимостта на всеки индивид с умението му да разграничава емоционалната от мисловната системи, за да налага контрол върху поведението си.

Процесът на фамилна терапия започва преди първото интервю, когато помагашият специалист се отзовава на желанието за среща. Той не поставя строго изискване за среща с цялото семейство, а показва, как един умело и ангажирано проведен телефонен разговор, обикновено с човека, поел отговорността за решаване на семейните проблеми, може да даде важна информация за това кой има отношение към проблема и кой би трябвало да присъства на първата среща. Наблюдават се четири фази на първото интервю: загрявка, дефиниране на проблема, преформулиране на начина, по който семейството гледа на проблема и постигане на ангажимент от страна на семейството да работи като цяло. Етапът на загрявка помага да се намали напрежението у всеки член на семейството. Фазата „дефиниране на проблема“ включва помощ за семейството да види проблема по новому. И накрая, фазата „ангажимент за работа“ полага основите на бъдещи срещи.

4. Социална работа с групи

4.1. Групата като система за взаимна помощ

В известен смисъл, групата представлява едно микрообщество. Статия, озаглавена „Социалният работник в групата“ Шварц определя групата за помощ по следния начин:

„Групата е начинание за взаимна помощ, съюз на индивиди, които имат потребност един от друг в различна степен, за работа върху някакви сходни проблеми. Важното е, че това е една система за помощ, в която клиентите имат потребност един от друг, както и от социалния работник. Тази потребност да се използват един друг, да създават на едно, много помагащи отношения е съсществена съставка на груповия процес; тя е една обща потребност далеч надхвърляща специфичните задачи, поради които групата е била образувана (19, с.18).

Разглеждането на групата като „Система за взаимна помощ“, в която социалният работник помага на хората да си помагат един на друг е примамливо. Л. Шулман трърди, че потенциалът за взаимна помощ съшествува в групата, но простото събиране на хора заедно не гарантира, че ще се появи такава помощ. Има много препятствия, които ще блокират способностите на участниците в групата да стигнат един до друг и да предложат помощ.

Създаването на група за взаимна помощ е труден процес; участниците трябва да преодолеят много от своите стериотипи относно хората като цяло, относно групите и помощта. Един от най- простите начини да си помогнат участниците в групата е чрез споделяне на информация. Без значение дали информацията се състои от специфични съвети по конкретни въпроси или ценности, или идеи, които касаят отношения, всеки участник може да допренесе за общия фон. Водещият също допринася с информация, която комбинирана с информацията на останалите дава богати ресурси за участниците.

Всеки участник внася в групата норми на поведение и теми табу, които съществуват в нашата по- широка култура. Нормите са правила за поведение, приети от групата, която доминира в обществото. Тези норми могат да бъдат пресъздадени в група за социална работа или в друга система.

В началната фаза на работа групата пресъздава това микрообщество културата на цялостната общност, състояща се от норми, табута, правила които участиците упражняват навън. Една от задачите на груповия водещ е да помогне на участиците да израдотят нови норми и да се чувстват свободни да предизвикват някои табута, така че групата да може да действа по- ефективно. Всеки клиент ще усети напрежението от обсъждането на въпроса малко различно и всеки ще усети по различен начин силата на табуто. След като групата е навлязла в област, която преди е била табу, участниците слушат емоциите на другите и често откриват собствени емоции, които не са съзнавали, чувства, които може би са имали огромно влияние върху живота им. Те откриват успокояващ фактор, че не са сами в чувствата си, че участниците в групата преживяват феномена всички в една лодка. Когато знаещ, че другите изпитват същите чувства, често човек е в състояние да се мобилизира за по- ефективно справяне с проблемите. Когато в една група за взаимна помощ се споделят общи преживявания, свързани с потиснечество, за клиентите става по- лесно да видят източника на проблемите в живота си извън себе си. Понеже членовете на групата имат някои общи проблеми, те често са способни да разберат чувствата на другия по- добре, отколкото социалния работник. Проявата на емпатия е важен лечебен елемент и за члена на групата, който я получава и за този, който я дава.

Една група за взаимна помощ може да бъде място за помагане при решаване на индивидуални проблеми. Тя може да помогне и давайки възможност да се изпробват нови идеи и умения. В известен смисъл групата може да се превърне в безопасно място за поемане на риска, да се опитат нови начини на общуване и да се третира това, което клиентът намира за трудно.

В теорията на Шварц за практиката на посредничеството функцията на помагащото лице е илюстриране чрез три кръга. Клиентът бе поставен в ляво, системите, с които се преговаря- в дясно и социалния работник- в средата. Общата функция на посредничество между индивида и обществото сега се привежда в посредничество при интеракцията между индивид и група.

фиг. 2.1. Функция на помагането

Това е причината за формулирането на една от най- важните и интересни идеи на Шварц за груповата работа: груповият работник винаги има „двама клиенти“, индивида и групата. Функцията на водещия е да опосредства отношението между тези двама клиенти. От самото начало на груповия процес социалният работник се грижи и за всеки отделен член на групата, и за другия клиент, групата. Груповият работник служи като водач на членовете на групата при изправянето им пред сложната задача за изграждане на система за взаимна помощ. важното тук е, че групата принадлежи на членовете и те трябва да свършат работата по заздравяването Ј, а груповият работник е там, за да им помогне.

Докато водещият помага на единия (индивида), той наблюдава и взаимодействието, за да разбере дали членовете на групата обръщат внимание на индивида иго разбират.

 Каквато и да е конкретната ситуация, груповият работник, с ясно съзнание за ролята си, обръща внимание и на двамата „клиенти“ едновременно. С помощта на груповия те обсъгдат по какъв начин блокирането на откритата комуникация в чивствителната област фрустрира тяхната работа.

Решаващ фактор при подбора на членовете на групата и общата основа на техните индивидуални потребности и целта на групата. Груповата цел е важна когато се обмисля възрастта и състава на групата. При организиране на групи за действие в общнистта фактът, че техните членове живеят в една общност, ползват едни и същи институции. Това може да допринесе за сплотяването им и за създаването на потребност един към друг. Докато всеки отделен член споделя проблемите или безпокойствията си, груповият работник обръща внимание ина двамата си клиенти. Първият клиент е човекът, който говори в момента. Вторият клиент е групата. Групата се следи като се наблюдават реакциите, изразени в погледа, позата и т. н. В това упражнение можем да видим в действие опосредстващата функция на цоциалния работник; той или тя насърчава клиента да говори на групата и да сподели най- належащите си опасения и в същото време помага на групата да му отвърне. Като слушат как другите описват проблемите си, членовете на групата по- лесно успяват да определят своите.

4.2. Буферен модел за социална подкрепа

Установено е, че хора, които получават социална подкрепа, са по-слабо уязвими за психически разстройства. Резултатите от редица изследвания подкрепят тезата за положителната връзка между социална подкрепа и физическо здраве и психическа адаптация. Липсата на положителни социални отношения води до отрицателни психически състояния. Тези психически състояния оказват влияние върху физическото състояние чрез пряко въздействие върху физиологичните процеси, които влияят върху податливостта към болести или чрез поведенчески модели, увеличаващи риска за заболяване и смъртност.

Понастоящем се приема, че въздействието на социалната подкрепа върху личността може да се получи при два различни процеса, изразени чрез хипотезата за главното влияние и буферната хипотеза. Повечето автори са склонни да приемат паралелното влияние и на двата процеса, но с преобладаване на буферния модел.

Според хипотезата за главното влияние социалната подкрепа подобрява психическото и физическото здраве независимо от равнището на обективен стрес, т. е. въздейства директно върху психологическата симптоматика.

Този модел е свързан с разбирането, че човек има психобиологическа потребност от непрекъснат контакт с други човешки същества, от близост и привързаност, които му осигурават чувство на стабилност и предсказуемост в живота и признаване на неговата стойност. Членуването в голяма социална мрежа осигурява на хората положителни преживявания, подобрено самочувствие и постановка от стабилни и социално възнаградими роли в обществото. Интегрирането към социалната мрежа би могло да помогне индивидът да избягва отрицателните преживявания, като например икономически проблеми, които при липса на такава мрежа биха засилили вероятността за психически и физически неблагоприятни последици. Приема се, че социалните връзки дават смисъл и цел на живота и така намаляват вероятността за изживяване на тревога и отчаяние.

Буферният модел предполага, че социалната подкрепа влияе само при наличие на стрес, т. е. при наличие на психическа нужда. С други думи, социалната подкрепа играе ролята на буфер между личността и стреса. За разлика от модела на главното въздействие, при буферния модел няма директно влияние от страна на подкрепата върху психологическата симптоматика. Оказаната подкрепа или очакванията за подкрепа се предполага да изменят себевъзприятията на индивида в стресова ситуация и се получава буфер срещу стреса, т. е. отслабват последиците от стреса.

Подкрепата може да играе роля на буфер в две различни точки от каузалната верига, са посочени в следната схема:

Фиг. 2.2. Две точки, където социалната подкрепа се намесва при хипотизираната причнна връзка между стресовите събития и дистреса или заболяването

Социалната подкрепа може да се намеси при процеса на оценка на стресовото събитие – между стресовото събитие или очаквано такова и стресовата реакция, като намалява или не допуска реакция за оценката на стреса като такъв. Наличието или очакванията за социална подкрепа могат да намалят потенциалната възможност дадена ситуация да бъде оценена като заплашителна и/или да стимулира способностите на индивида да се справи с изискванията на средата. Подкрепата може да се намеси между преживяването на стреса и започването на патологичния изход, като намали или отстрани стресовата реакция чрез преоценка на стресовото събитие и намаляване на възприетото значение на проблема, задържане на неприспособимите реакции и засилване на приспособимите контрареакции по решаване на проблема. При буферните взаимодействия се предполага, че при наличието на отрицателни събития (стресори) субективният дистрес се увеличава по-слабо или отсъства при индивиди с висока социална подкрепа за разлика от тези, при които социалната подкрепа е ниска.

Значим аспект в това отношение е разглеждането на адаптацията на човека към съществуващите социални отношения.

В психологията на труда са разпространени теориите за съответствието между личност и трудова среда.

Обект на психологичен анализ са две форми на съответствие между индивида и средата.

 Първата отразява съответствието между личните потребности и ценности и предлаганите от средата условия за тяхното реализиране. Проучва се възможността индивидът да получава награди, които да отговарят на неговите желания.

Втората форма отразява съответствието между изискванията на средата и наличните в индивида способности. Един от значимите аспекти тук е съгласието между характеристиките на съдържанието на труда и особеностите на индивида.

Съвпадението между индивида и средата има също така два аспекта.

Първият аспект е съвпадението между индивида и групата от хора, включени в дадена среда.

Вторият аспект е съвпадението между талантите и способностите на индивида и нуждите на средата. Предполага се, че в трудовата среда никога не може да се постигне пълно съответствие между индивида и професията и адаптацията. Разглежда се като степен на съвпадение между индивидуалния профил на личността и профила на професията или изпълняваната работа. Характерно за тези подходи е нееднозначното разбиране за аспектите на съответствие между индивида и средата. Самото съответствие също така още не е адаптация, а по-скоро е показател за това, доколко дадена среда е удобна или неудобна за отделните индивиди. Психолози разглеждат адаптацията като съответствие между личност и ситуация. Уточняват, че това е динамично равновесие между когнитивните структури на индивида и състоянието на средата.

В регулацията на взаимоотношенията индивид – среда се очертават три подсистеми – стратегическа, тактическа и за контрол.

Стратегическата подсистема е насочена към достигане на определени цели и отразява личните намерения да се използват, модифицират или изменят ситуациите в определена посока.

Тактическата подсистема се състои от спонтанни реакции на нарушеното равновесие. Те представляват типични начини на реагиране в дадени ситуации и могат да бъдат насочени или към когнитици, или към ситуативни елементи.

Системата за контрол е отговорна за достигането на състояние на адаптация. Контролът се разглежда като способност на индивида да модифицира или трансформира ситуацията в съответствие с неговите собствени изисквания. В този модел адаптацията фактически се свежда до упражнявания контрол над процесите в ситуацията. Някои психолози разглеждат адаптацията като степен на уравновесяване между индивида и социалната среда, което произтича от активното отношение на индивида към наейните въздействия и от ситуациите, в които действа. Тя разграничава две взаимно свързани страни на адаптацията – процесуална и резултативна.

Първата страна отразява прилагането от индивида на активна целесъобразна стратегия, водеща до промени в поведението съобразно измененията на изискванията на средата и личните цели и изисквания.

Резултативната страна предполага схващането на адаптацията като състояние на оптимално функциониране и реализиране на личността в дадена среда.

Адаптацията се разглежда като състояние, в което се отразява достигнатото равнище на съгласие между външните изисквания и вътрешните тенденции на индивида. Това състояние е свързано с оптималното функциониране, защото позволява на индивида да достигне своите цели, да съхрани ресурсите си и да развие собствения си потенциал в определена среда. Поддържането на оптимално състояние на функциониране се осъществява чрез специфични поведения.

Приема се, че когато човек се намира в определена социална среда, той е подложен постоянно на нейните въздействия. Средата генерира поток от ситуации, които поставят специфични изисквания. От страна на индивида се изработват определени начини на поведение, чрез които става възможно да се овладеят ситуациите и да се направляват събитията в тях в съответствие с целите на индивида и с целите на средата. В зависимост от индивидуалните особености и специфичните възможности и натоварвания хората изработват характерни начини на поведение, за да удовлетворят себе си и да отговорят на предявените към тях изисквания. Тези начини на поведение и тяхното гъвкаво използване в средата могат да се разглеждат като нагаждане. Нагаждането е система от действия, които хората прилагат, за да посрещнат изискванията на средата, да постигнат своите непосредствени цели и да осъществят определено равнище на адаптация към нея. Когато тези действия са ефективни, индивидът може да остане в средата, без да понася съществени лишения или натоварвания, да предотврати настъпването на неприятни събития и да се ползва от предимствата, които тя дава, но в същото време да не е постигнал по-високо равнище на адаптация или тя да бъде само частична. Нагаждането позволява на хората да остават в социални среди, които по едни или други причини не съответстват на личностните особености и изисквания. То е необходим етап, когато човек попадне в нова социална среда. Адаптацията към средата също така може да достигне и поддържа чрез определени стратегии на нагаждане.

Нагаждането може да се осъществява в няколко насоки.

На първо място, това са усилия към промяна на собствената когнитивна оценка на средата – положително преосмисляне, приемане на целите на средата и идентификация с тях, снижаване на личните изисквания и желания, дистанциране от събитията и др.

Второ, полагане на усилия от индивида да бъде приет от средата – търсене на одобрение, съобразяване с очакванията на околните, включване в социалния живот на групата и т. н.

Трето, действия за намаляване изискванията на средата – отклоняване на отговорност, прикриване на себе си, имитирано натоварване.

Четвърто, преки усилия за адаптиране – целенасоченост, изпробване и развитие на собствената компетентност, търсене на подкрепа и др. В по-общ план може да се каже, че стратегиите на нагаждане се отнасят към две основни категории – промяна на себе си в съответствие с изискванията на средата и промяна на средата в съответствие със собствените изисквания. Стратегиите, принадлежащи към всяка от тези категории, могат да бъдат насочени както към постигане на състояние на оптимално функциониране, така и към защита на себе си и запазване на личните ресурси. Те обаче имат и определени ефекти по отношение поддържането на функциите на средата. Ако тези ефекти са конструктивни, съответните стратегии ще получават подкрепа, но ако са деструктивни, средата може да реагира чрез поставяне на индивида в изолация или чрез отхвърлянето му от нея.

Стратегиите на нагаждане могат да варират в зависимост от няколко фактора.

 Първо, индивидуалните различия във възприемането на средата и определянето на своето място в нея пораждат предпочитания към едни или други стратегии на нагаждане.

Второ, особеностите на средата налагат ограничения какви стратегии са приложими или допустими.

Трето, в определени ситуации дадени стратегии може да не са ефективни, докато в други да осигуряват желания ефект. Те следователно варират според смяната на ситуациите в средата. Проучването на съотношението между тези фактори позволява с по-голяма определеност да се установи кога поведението на индивида в средата е личностно регулирано и кога зависи от външни фактори.

Нагаждането, от друга страна не предполага задължително наличие на стресор. То включва поведения, чрез които хората се опитват да останат в дадена среда и да отговорят на нейните изисквания. Ако са ефективни те могат да предотвратят възникването на стресиращи въздействия и в този смисъл имат превантивен характер. Тези поведения могат да бъдат насочени към установяване на психично благополучие. Освен това е важно да се отбележи, че:

 1/ въздействията на средата имат множество аспекти и само една част от тях са стресогенни;

2/ съществуват индивидуални различия във възприемането на изискванията на средата като стресори. Поведенията на нагаждане не са непосредствена реакция на индивида само на стресорите, а на всички изисквания на средата. Група психолози разглеждат тактиките като част от адаптационния процес. Те са средства не за промяна на ситоацията, а за отстраняване на неблагоприятните ситоации. Определя ги като система за смяна на отношенията между индивида и ситуацията, която има за цел максимизиране на упражнявания личен контрол. Когато това е невъзможно се включват мехенизми, чрез които се прекратява взаимодействието между индивида и ситуацията. Такива механизми могат да бъдат избягване на неконтролируемата ситуация, угасване на неефективното поведение, изясняване на началните цели. Нагаждането съгласно нашият модел изпълнява съвсем други задачи – чрез репертоар от поведения да се отговори на изискванията на средата, да се съхрани личният потенциал и да се намерят начини за успешно адаптиране. Неговата основна функция е да осигури оставяне на индивида в средата без това да има неблагоприятни последици за него. Освен това стратегиите на нагаждане водят до систематичната поява на определени ситуации в средата и чрез тях индивидът може да направлява нейното функциониране и хода на събитията в нея.

Емпиричните проучвания върху нагаждането и адаптацията до момента не дават еднозначен отговор на въпроса кои са техните ефекти. Прилагат се различни стратегии за изучаване на променливи, които са индикативни за отношението между индивида и средата.

Една от тях е разкриването на психологични предпоставки за поддържане на позитивно отношение между индивида и организацията.

Друга стратегия се състои в разкриване на връзките между различни аспекти на поведението на индивида в организацията.

Като трета изследователска стратегия може да се посочи стремежът към разкриване на психологични механизми, опосредстващи отношението между представата на индивида за средата и неговите реакции. Функциите на нагаждането и адаптацията на индивида към средата като предиктори на индивидуалните реакции са били игнорирани като предмет на изследване до голяма степен. Много често се наблюдава операцио-нализиране на нагаждането и адаптацията чрез техните ефекти. Такъв подход обаче не позволява да се разкрият отношенията между достигнатите равнища на адаптация или прилаганите стратегии на нагаждане и следствията от тях. Фактически анализът се ограничава до смесена оценка на конструкти с различен познавателен статус. Следствията от това са, че опознаването на изследваните явления е грубо и неточно.

За нагаждането и адаптацията на индивида към средата, се предполага, че техните ефекти могат да бъдат диференцирани в няколко групи.

Първата група ефекти се отнася до постигане на значимите за средата цели чрез дейността на индивида. Тук попадат такива индикатори като перцепции на дейността като важна за представата за себе си, позитивни емоционални реакции, както и успеваемост.

Втората група ефекти се отнасят до разнообразни нагласи и действия, които отразяват взаимодействието на индивида с другите хора и постигнатото равнище на социално вграждане, напр. съобразяване със съществуващите норми, спазване на десциплината, присъствие на работа, идентификация с групата, удовлетвореност от нея, осъществяване на кооперативно поведение и др.

Третата група ефекти включва представата на индивида за неговото членство в средата като цяло и може да се опише с психологични прояви като например идентификация с организацията, удовлетвореност от пребиваването в нея, лоялност, алиенация.

Невъзможността на индивида да се нагоди и адаптира към средата може да бъде описана чрез действия, насочени към излизане от средата, например търсене на информация за членство в друга среда, намерения за напускане и реално напускане на средата.

Първо, без да се проведат конкретни изследвания е невъзможно те да бъдат интерпретирани еднозначно. Например идентификацията на индивида с групата предполага, че той не се е нагодил към нея, но също, че е направил компромис със своето желание за автономност и за влияние върху хода на събитията в средата. Възможно е също идентификацията с групата като ефект на нагаждането да препятства оптималното функциониране в средата. От друга страна, нагаждането и адаптацията към средата могат да функционират в противоречие и взаимно да неутрализират някои реакции на индивида. Например високата степен на адаптираност може да предизвика съпротива срещу промени във функционирането на средата, а нагаждането да води до приемането им. Съответно могат да се очакват противоречиви преживявания и поведението да има сложен характер.

Второ, има основание да се предположи, че ефектите от нагаждането и адаптацията са свързани помежду си. Възможни са причинно-следствени връзки /напр. високото равнище на идентификация с целите на организацията може да активира или да потиска стремежа за идентификация с работната група – в първия случай положителна, а във втория – отрицателна взаимовръзка/. Възможни са също и значими отношения между различните ефекти поради действието на някакъв фактор на средата /напр. ролевото пренатоварване води до положителна връзка между силната степен на идентификация на индивида с организацията и неговите стресови реакции/. Фактът, че една и съща реакция на индивида може да има позитивни и негативни ефекти както за него, така и за функционирането на средата.

Предполага се, че изследванията на ефектите от нагаждането и адаптацията ще разкрият техния специфичен субективен смисъл. Възможно е човек да остане в една среда без да изчерпва своите ресурси и същевременно средата да не предлага достатъчно перспективи за неговото дългосрочно развитие. Освен това влиянията на нагаждането и адаптацията могат да взаимодействат помежду си и да резултират в някакво общо крайно състояние, което характеризира общия ефект на дадена социална среда върху функционирането на индивида. Като се имат предвид тези съображения е възможно да се обясни адекватно поведението на индивида в дадена социална среда – дали той ще остане в нея, доколко е ефективен, защо преживява определено равнище на стрес и т. н.

Важна предпоставка за определяне на ефективността на социалната работа е обособяването на система от критерии за оценяване на начина, по който социалните работници идентифицират и решават професионалните проблеми. По отношение на социалната работа, дейността на помагащия специалист е непосредствен израз и форма на интервениране, насочена към осигуряване на благополучието на клиента. Влиянието върху поведението и мотивацията на човека, потърсил помощ от специалиста, притежаващ власт /в личностен, професионален и институционален план/, предполага използването на такива средства за подкрепа, които като ресурси с особено съдържание могат да осигурят удовлетворяване на мотивите на клиента, да динамизират този процес или да го потиснат.

Боравенето с такива ресурси предполага високо ниво на компетентност, защото много често незнанието или неумението да се изясни въпросът за авторитета и властта пред клиента затруднява и блокира помагащите взаимоотношения и понижава ефективността им. Социалният работник трябва да създава такива условия, които да предразполагат клиента да го възприема от позицията не на диктуващ и санкциониращ, а на авторитетна личност, която е готова да изслуша неговото мнение, независимо какво е то и същевременно разчита на продуктивна обратна връзка. Позитивното и конструктивното в такава ситуация е, че клиентът се разкрива пред социалния работник, който не се отбранява, проявява способност да наблюдава собственото си поведение, има готовност за промяна и действа точно както клиентът би желал да действа.

Процесът на идентификация със социалния работник е динамичен и зависи, както от компетентността на помагащия специалист и умението му да изгражда ефективно работно взаимоотношение, така и от нивото на социална компетентност, умението за оценка и самооценка на ситуацията, личностните особености, ценностната ориентация и способността на клиента да общува и споделя преживявания от интеракциите с важни системи.

К. Роджърс смята, че помагащите отношения, основани на способността на клиента да намира в тях източник за промяна, растеж и развитие, със своето влияние на съзнателно и подсъзнателно равнище позволяват той да измени възприятието за себе си и по-реално да се самооценява.

Условията, разкриващи на клиента, че социалният работник приема и разбира неговите чувства, че изразява готовност да ги сподели и назове пред него, му позволяват да преодолее някои бариери и същевременно дават по-добър достъп на двете страни в помагащия процес да опознаят личностите си. Във връзка с това Л. Шулман споделя, че помагащият специалист „служи и като модел на зряла личност, способна на емпатия…, а клиентът може да се научи на това качество и от своя страна да го прилага с хора, които се нуждаят от неговата поддръжка“/13, с. 312/.

Идентификацията на клиента със социалния работник може да бъде резултатна, ако се съблюдават някои условия. Като цяло те обхващат от една страна себевъзприемането на клиента, че е човек намиращ се пред сериозен и важен проблем, и трябва да поеме отговорност активно да участва в процеса на промяна, самоизменение, развитие и самореализация, а от друга страна – ролята на изграденото работно взаимоотношение, спомагащо клиента да разбере и усети безусловното положително отношение, доверието и емпатията на помагащия специалист.

За да е успешна работата на социалния работник, той следва да притежава някои професионално-личностни качества като: отговорност, комуникативност, конгруентност, безусловно положително отношение към клиента, емоционална съпричастност и загриженост към неговите проблеми, емпатийност, изграждане на доверие и проява на уважение към личността на клиента, такава, каквато е тя, непрекъснато опознаване на собствената личност и поведение и тези на клиента, психическа устойчивост, автономност, алтруистична и хуманистична насоченост, социална активност.               /9, с.48/

Социалният работник не трябва да се идентифицира като единствен и непогрешим източник на знания и опит, пренебрегвайки личния и житейски опит на клиента. Това ще му даде възможност да издига авторитета и компетентността си, учейки се непрекъснато в динамичния и многоаспектен помагащ процес. Подобен подход ще му позволи да се доближи до очакванията на клиента, да спечели неговото доверие и уважение и да оптимизира ценностно-мотивационната основа на помагащия процес. По този начин той ще използва пълноценно в контекста на работното взаимоотношение възможностите на асертивното поведение.

В условията на социална работа като информация се представят факти, идеи, виждания, позиции, ценности и пр., разкриващи житейския и професионален опит на социалния работник и които в зависимост от ситуационния контекст и нивото на компетентност се използват при реализирането на професионалните функции и роли. Затова, както богатството и многоаспектността на информацията, така и ограничеността и липсата Ј влияят съществено върху ефективността на работното взаимоотношение.

Начинът на споделяне на информация в контекста на информационното властно отношение, чиято цел е изграждането на ефективно работно взаимоотношение, трябва да представя социалния работник не като „специалист“, който налага своите идеи, становища, ценности и гледа на клиента като на обект на „моделиране“, когото с „добри“ намерения може да „промени“, а като модел на човек, който непрекъснато търси истината и в този смисъл всяка идея трябва да е открита за предизвикателството на разумните доводи и да се свързва с усещането, че представлява само фрагмент от наличния социален опит. Боравенето с информация от социалния работник е динамичен противоречив процес, често свързван с притеснения, страхове, предизвикателства и решаване на етични дилеми, които могат да го представят в различна светлина и да повлияят върху качеството на помагащия процес, като породят у клиента съмнения за манипулиране, чувството че е пренебрегван, че не е уважаван, че не се приемат неговите виждания и се действа от позициите на силата и поставянето в зависимост.

Информацията, която подлежи на обсъждане и проверка дава възможност на клиента в емоционално наситени и противоречиви ситуации да разбере, че тя не е „единствената реалност“ и представя само личното мнение на социалния работник, не го обвързва с ролята на „първоизточник“, а с тази на съпровождащ и улесняващ процеса на учене, промяна и растеж.

Процесът на предоставяне на информация, който дава възможност на клиента да направи проверка, като я съотнесе към собствените убеждения и ценности и такива на други важни системи, ограничава възможностите на помагащия специалист за монопол. Такъв подход към информационното властно отношение създава условия, при които клиентът активно да се включи в работата като сравни и преразгледа начина си на мислене и отношението си към определени събития и системи. В случая отношението към клиента е като към партньор, който не се конфронтира с демонстрираща пряко предимство, монопол и власт фигура, а взаимодейства с авторитетен и компетентен специалист, готов винаги да се съобрази с неговото виждане, да го уважи и да оцени значимостта му за работното взаимоотоншение. Акцентира се върху условието, че клиентът разчита преди всичко на собствения си потенциал и при намаляване на външния контрол в информационното властно отношение започва да нараства вътрешният контрол, при което собствената активност се увеличава, т. е. клиентът придобива увереност, че може да постигне повече в живота, когато проблемите и съдбата са в собствените му ръце. Освен това клиентът разглежда собствените усилия за решаване на проблема и помощта на социалния работник като взаимно допълващи се и взаимодействащи си страни, при което приоритетни са личните ресурси. По този начин се активизира не само мотивацията на клиента в информационното властно отношение, но и потребността му от познание, насочващо помагащия процес към учене, промяна и развитие. Представената функционално-ролева ориентация на работата на социалния работник при такъв тип властно отношение го разкрива като асертивна личност, която с професионалното си поведение и качества снижава нивото на тревожност и импулсивността на клиента, съдейства за повишаване на активността и отговорността в действията му, вдъхва му увереност в собствените способности, допринася за нарастване на самоуважението и позитивиране на самооценката. Това не означава, че се намалява значимостта и отговорността на социалния работник като източник на идеи, становища, ценности във властното отношение. Напротив, зачитайки индивидуалността на клиента, възлагайки му по-голяма отговорност и включвайки активно ресурсите му в работното взаимоотношение, той реализира такова ниво на компетентност, в което по оптимален начин се интегрират професионални и личностни структури и се осъществява непрекъснат процес на развитие.

 

Постигането на ефективно работно взаимоотношение изисква властната стратегия на социалния работник да е съобразена не само с посочените фактори, с изискванията за целесъобразност, функционалност, полезност, достъпност, навременност, плани-раност и резултатност, но и с развитието и утвърждаването на професионално значими личностни качества като важен компонент на компетентността, опредметена в социалната работа.

Трета глава: Иследване работата на социалните работници за оказване на помощ в Център за хора с увреждания и Бюро за социална интеграция на лица сьс сетивни увреждания - гр. Варна

Професията социален работник е една от най-хуманните науки за помощ на съвременността за хора изпаднали в беда. Необходимостта от нея възниква от сложната социална среда, в която живеем и от затрудненията на обществото да се адаптират към социалният живот. Основното предназначение на професията е да помага на хората с проблеми приспособяване към обществото, да създадат или възстановят своя личен и социален статус.

Отношението към хората със социални проблеми във всяко общество е мерило за хуманността му. Като подход и отношение към личността с проблеми социалната работа съществува от десетилетия, но в контекста на медицината, като грижа за хронично болния, за човека с увреждане, за психично болния.

В наши дни социалната работа обхваща комплекс от дейности с икономически, педагогически, медицински, социален и правов характер, чрез които се подпомага личноста изпаднала в подобно затруднение.

Социално-икономическите промени и последвалите от тях условия на обществен живот у нас през последните години предизвикаха задълбочаване състоянията на несигурност, неувереност и отчужденост между хората. В резултат на това все повече нараства броя на лицата изпаднали в социален риск. Този факт обуславя особената актуалност на социалната работа, както и разширява обхвата на нейната дейност в настоящия момент.

Обществената значимост на професията „социален работник“ нараства. Съвременният Ј статут се определя от развитието на професионалната компететност, от човешкото и професионално поведение на този, който се посвещава на тази професия.

Дейността на системата, оказваща социална помощ трябва да обхваща много по-широк кръг от поставени въпроси, на които да се търси достоен отговор;

- да се работи с индивидуални проблеми на конкретен клиент, без да бъде поставен той под „общ знаменател„и да се работи докато успехът настъпи.

Работейки с клиентите при решаването на техните проблеми и нужди, социалният работник трябва отговорно, задълбочено и на високо професионално ниво да предлага различни пътища за професионално въздействие. Необходимо е високо професионално творчество, чисто човешка топлина, загриженост и желание да се помогне в най-подходящ за клиента аспект, при решаване на проблемите му. По този начин социалният работтик би подтикнал клиента към по-активно поведение при съвместната им дейност, за решаване и преодоляване на конкретни проблеми или рискови ситуации. Така клиентът ще осъзнае същината и степента на значимост на своите проблеми, ставайки активен партньор на социалния работник в процеса на работа.

Поради значимостта на социалната работа и дейността, която се извършва от социалните работници бе проведено изследване, целта, на което бе да се определи до-колко тя е ефективна и необходима за хората с увреждания. Анкетирани бяха както социални работници така и хора с увреждания - клиенти, посещаващи такива институции.

Във Варна съществуват различни институции, занимаващи се с проблемите и нуждите на хората с увреждания. Извършваната дейност във всяка една от тях е свързана с рехабипитация и обучение, доколкото това е възможно, снабдяване със различни видове помощни и технически средства, с цел подобряване начина на живот на хора с увреждания изпаднали в условия на инвалидност.

Две от тези институции са Център за хора с увреждания и Бюро за социална интеграция на лица със сетивни увреждания.

За потвърждаване на основната теза, заложена в дипломната работа, бе проведено изследване в два центъра за социална работа през периода 2001—2003 година.

1. Център за хора с увреждания

Центърът за хора с увреждания е филиал на Националния център за социална рехабилитация (НЦСР), открит на 10.06.1998 г. с директор Г. Колев със средства от НЦСР.

Националният център за социална рехабилитация е неправителствена организация с нестопанска цел за социална помощ и социални услуги. Той е един от първите организации в България, чиято дейност е насочена към подобряване живота на хората с увреждания и към тяхната социална интеграция. НЦСР е учреден през 1991 г. и съдебно регистриран като учреждение с идеална цел през 1993 г. От 1996 г. НЦСР е признат за представителна организация на национално равнище с Решение № 142/17. 10. 1996 г. на Министерски съвет. На Специална сесия на Общото събрание на ООН през юли 2001 г. бе представена книга най-добриче световни практики за подобряване на условията на живот. НЦСР е измежду 70-те практики от цял свят, включени в сборника.

Основната дейност, която извършва центърът е снабдяването с помощни и технически средства, инвалидни колички, тоалетни столове за баня, комбинирани патерици, канадки, бастуни за опора, ходилки и проходилки, антидекубитални дюшеци и възглавници. Центърът предлага сервизно обслужване и адаптиране на помощните и технически средства. Организират се курсове по компютърна грамотност и аншийски език.

От месец декември 2000 г. започва да функционира и Дневен център. Той се посещава от 35 души седмично(5 дни по 7 души). Целта за създаването му е извеждане на хората с физически увреждания от сивото ежедневие и предлагане на възможност за осъществяване на социални контакти.

В Дневния център се провежда групова терапия - психомотивационен тренинг, извършват се безплатни консултации по социално значими теми, социално-правни консултации, посредничество за реализиране на социални права. Организират се различни социокултурни мероприятия: посещения на театрални постановки, кино, екскурзии, празненства по различни поводи, извеждане на разходки. Хората с увреждания, които посещават Дневния център са разделени на групи по възраст. 

През 2001 г. се формираха нови групи от 35 души. Центърът за хора с увреждания се намира на ул. Преслав № 15. Сградата е с два адаптирани входа, приспособен асансьор, както и санитарни помещения на всеки от етажите. Посещаващите Центъра могат да ползват услугите на трима квалифицирани социални работници.  (Приложение 1)

2. Бюро за социална интеграция на лица със сетивни увреждания

Бюрото за социална интеграция за лица със сетивни увреждания съществува от 1996 г. като Дневен рехабилитационен център за късно ослепели лица, като филиал към Националния Център за рехабилитация на късно ослепели лица – гр. Пловдив. Поради нарастващата нужда и необходимост от такива центрове и в други градове по проект на Програмата „ФАР-ЛИЕН“ се разкриват в няколко града, от които и във Варна. Центърът работи със средства, отпуснати по проекта в рамките на една година. Непосредствено преди приключване на проекта Общинска служба за социално подпомагане привлича Дневния център за рехабилитация на късно ослепели под своя егида.

От 1997 г. Дневният Център за късно ослепели лица се преименува на Бюро за социална интеграция на лица със сетивни увреждания.

Дейността, която се извършва е свързана с рехабилитация на лица със зрителни увреждания. Рехабилитацията е сложен комплекс от задачи: път пълен с препятствия за постигане, адаптация на личността към новия, различен начин на живот. Рехабилитационните центрове за хора с увреждания предлагат обучаване в различни дейности с цел подпомагане за възстановяване на уменията за самообслужване в ежедневието и общуването. Възстановяване на чувството за достойнство, самочувствието и осъзнаване собствената си значимост. То включва обучение в мобилност и ориентиране в малкото и голямо пространство с бял бастун, зрителна рехабилитация на хора с остатъчно зрение, обучение по компютърна грамотност с говорящ софтуер под DOS, брайлово обучение, машинопис, готварство, обучение във всекидневни умения и др. Дават се консултации по различни въпроси, касаещи проблеми или нужди на клиентите. Оказва се съдействие при решаване на възникнали проблеми и ситуации. В Бюрото за социална интеграция на лица със сетивни увреждания работят трима социални работници, от които двама рехабилитатори. (Приложение 2, 3)

3. Изследване степента на ефективност на социалните работници за оказване на помощ

3.1. Анализ на резултатите от анкетираните клиенти от двата центъра

Анкетирани са лица от Център за хора с увреждания (ЦСР) – 15 души и от Бюро за социална интеграция на лица със сетивни увреждания (БСИЛСУ) – 20 души. Общо 35 души –  които посещават двата центъра.

От общия брой анкетирани – 35 души, 53% са мъже и 47% – жени.

фиг. 3.1

Възрастовата граница на анкетираните лица е: от 18 до 25 години – 10%, от 25 до 40 години – 50%, от 41 до 55 години – 40%.

фиг. 3.2

Според семейното положение анкетираните се делят на: мъже семейни – 23%, мъже несемейни – 30%, жени семейни – 20%, жени несемейни – 27%.

Таблица 3.1

Семейно положение на анкетираните  (в проценти)

 

            Бе проведена анкета с тези хора (клиенти), целта на която бе да се разбере и определи доколко самите те се възприемат с уврежданията си, какъв е начина им на живот, трудовата им заетост и др.; да се разкрие душевният им свят, техните потребности и интереси.

фиг. 3.3

На въпроса „Как се чувствате - като човек с увреждане, като всички останали?“ 80% от анкетираните отговориха с „като човек с увреждане“, тъй като са се примирили с увреждането - заболяването, което имат и са се възприели като такива. 20% от анкетираните отговориха „като всички останали“, тъй като самите те смятат, че увреждането не е пречка да се чувстват като пълноценни хора и начина им на живот не се различава по нищо, от този като на всички останали.

Образователния статус на повечето хора с увреждания е средно образование. Поради ред причини или невъзможности, те не са могли да получат по-висока образователна степен.

На зададения им въпрос „какво образование имате?“ 72% от хората с увреждания отговориха, че са завършили средно образование, което според тях е огромно постижение. Малко или много увреждането им е поставяло бариери през времето на обучение. Въпреки това те са съумяли с всички усилия, като отхвърлени от обществото, да докажат, че могат. Само 28% са с висше образование. Тук възниква и въпросът как едни имат висше, а други – не. Дали всичко се базира на основа на утвърден ред и правилник, нормативна уредба на съответния университет или висше учебно заведение. Въпреки висшето си образование, едва 15% работят по специалността, която имат.

Всички анкетирани са трудово заети, но не заема длъжност, която имат като специалност или са желали.

Фиг. 3.4

Не рядко административните неуредици са проблем в ежедневния начин на живот на хората с увреждания Докато държавата предлагаше защита и контрол в името на хората с увреждания, то днес това вече е в минимални граници. Хората с увреждания трудно си намират работа, нямат привилегии при наемане на работа. Не могат да участват на пазара на равно със всички останали хора – шансът им да бъдат наети е ограничен. Помощта, която оказваха различните организации като Съюз на слепите в България и Съюза на инвалидите беше благодарение на намесата на държавата, а по настоящем тези организации разчитат единствено на самоиздръжка. Оказваното им съдействие е нищожно. Много от хората с увреждане смятат, че организациите за и на хората с увреждания не работят напълно ефективно заради точно такива неуредици – в нормативните уредби и законови разпоредби.

Клиентите, които посещават двата центъра са трудово заети. Всеки един от тях е със степен на група инвалидност или намалена работоспособност: първа група инвалидност – 14%, първа група с чужда помощ – 54%, втора група инвалидност – 32%.

Фиг. 3.5

Много често срещан е задаваният въпрос „какво е материалното Ви положение?“. Всички от анкетираните са със различна степен на намалена работоспособност, според която получават различна пенсия за инвалидност. 50% от тях са доволни от доходите, които получават. Останалите са категорични – месечният им доход е под критерия, допустим за преживяване, но въпреки че са извънредно ограничени, все пак – „по-добре със тях“(т. е. пенсии за инвалидност).

Фиг. 3.6

Не винаги образованието и получаваният доход е критерий човек да се чувства добре. Не рядко хората са доволни и се радват и на най-малкото, което имат. Ценното за тях е да са сплотени и да си помагат един на друг.

„Кое според Вас допринася в най-значителна степен за психическата стабилност на хората с увреждания?“ бе един от зададените въпроси на хората с увреждане. Отговорът: на трудовата заетост, на подкрепата на приятелите, на близкото обкръжение - семейството, финансовата и материална стабилност. 17% от анкетираните отговориха, че са благодарни затова, че са трудово заети и това им дава самочувствие. Имат стимул да се гордеят с това че и те по някакъв начин са пълноценни граждани. 53% дадоха отговор, че най-важното за тях е, че имат близки и приятели около себе си; че това е най-важно за тях, защото в днешно време най-необходимо е да имаш близък, с който да споделиш, да помолиш за съвет или поне да не бъдеш сам.

След настъпване на инвалидността голяма част от хората с увреждане се затварят в себе си. Не допускат близки контакти с приятели и обкръжаващи ги. Затварянето се в себе си не рядко продължава с месеци, а понякога и с години. Често на близките им се налага да прибягват до консултиране с лекари и лекари-психолози. В повечето от случаите хора от близкото обкръжение (семейството и приятелите) са тези, на които инвалидизиралият се разчита – за подкрепа, за разбиране и съпричастност в този труден момент.

Материалното състояние и финансовата стабилност е един от критериите човек да се чувства и живее добре. Въпреки минималните доходи, с които преживяват голяма част от хората с увреждания 30% от анкетираните споделиха, че понякога материалното и финансово състояние е не винаги най-важното нещо, за да съществуваш в пълния смисъл на думата, но независимо от това те смятат, че за тях това е един от най-важните критерии и те го притежават.

Фиг. 3.7

Въпреки подкрепата от близки и приятели, на хората с увреждания почти винаги им се налага да прибягват до помощта на различни специализирани институции (за помощ на хора с увреждания). Изпаднали веднъж в ситуация на инвалидност – т. е. хората с увреждане, всеки от тях се опитва да се справи по един или друг начин. Подкрепата на близките и приятелите в един момент не са достатъчни, дори самия човек с увреждане не може да се справя сам. Необходима е намеса от страна на специалисти - центрове за рехабилитация, дневни домове, бюра за социално подпомагане и други.

Много от хората не са запознати с правата и облекченията, които могат да ползват след настъпване на инцидентния случай – инвалидността. По една или друга причина, те дори не знаят къде да потърсят и попитат. Оказва се, че основната информация за права и облекчения, те черпят основно от информационните източници – масмедиите: вестници, радио и телевизия.

Всички анкетирани са посещавали и ползвали услугите на дневните домове и центрове за рехабилитация. Там те са се обучавали, ползвали са услугите на консултанти и рехабилитатори. Едно от местата за получаване на информация за облекченията, които могат да ползват хората с увреждания е Дирекцията за Социално подпомагане, както и съответните бюра за социално подпомагане.

Фиг. 3.8

На въпроса „Налагало ли Ви се е да посещавате службите за социално подпомагане?“ 80% от анкетираните отговарят, че посещават службите, за да се информират за новостите, ако има такива в полза на хората с увреждания. Ползват правата и облекченията, които имат по ЗЗРСИИ (Закон за защита и рехабилитация и социална интеграция на инвалидите) и ПСП (Правилник за социално подпомагане), запознати са с законовите уредби, консултират се по различни въпроси и проблеми, както и за тяхното решаване. Останалите 20% по различни причини не ползват услугите и помощта на Дирекцията за Социално подпомагане.

При посещение в службата за социално подпомагане всеки човек се сблъсква и изпада в различни ситуации – времето не е достатъчно; нужната информация е оскъдна или недостатъчна; местата за достъп не са адаптирани или трудно проходими и достъпът до съответното място е затруднен.

Не рядко хората с увреждане посещават различни институции, след което биват разочаровани от отношението на служителите или от недостатъчната информация. Хората с увреждания се чувстват пренебрегнати, отхвърлени. Не биват приемани.

Непрекъснато се налага не само хора с увреждания, но и хора като всички останали да се нуждаят от разбиране, изслушване. Те се нуждаят от мотивиране и стимулиране да продължават да се развиват, да се справят с препятствията и бариерите, които обществото им поставя. Хората с увреждания се нуждаят от това да се чувстват полезни. Непрестанно те се стремят да се самодоказват, да доказват, че не се различават по нищо от останалите хора, освен по увреждането, което имат.

В центровете за рехабилитация за хора с увреждания се предлагат различни програми и курсове за обучение и квалификация – курсове по английски, компютърно обучение и др. След съответното обучение те получават сертификат за завършен курс или обучение, което им дава по-големи шансове да се реализират.

В Центъра за хора с увреждания и в Бюрото за социална интеграция на лица със сетивни увреждания работят квалифицирани социални работници.

Важно значение при формирането на професионализма на социалният работник има и висшето учебно заведение, като основен институционален източник на кадровото осигуряване в социалната сфера. Социалните работници и в двата центъра са възпитаници на ВСУ „Черноризец Храбър“.

Социалните работници непрекъснато посрещат клиенти с увреждания и се сблъскват с техните проблеми. Клиентите идват, за да споделят проблемите си, за да потърсят помощ или просто да разнообразят ежедневието си.

3.2. Изследване дейността на социалните работници за оказване на помощ. Анализ на резултатите от проведеното изследване

Бяха анкетирани социални работници от двата центъра, относно дейността на социалния работник и степента на ефективност на оказваната помощ.

Зададен им бе въпрос, относно дейността, която се извършва в центровете. Отговорите са предимно: „Двата центъра се посещават от хора с увреждания – хора с физически увреждания и хора със сетивни увреждания. Там те имат възможността да споделят проблеми, да потърсят помощ и да се консултират по различни въпроси. Обучават се по различни програми, които се предлагат от съответния център. И в двата центъра работят високо квалифицирани социални работници. На клиентите се осигурява съдействие за решаване на социално-правни въпроси, при снабдяване с помощни и технически средства, при изготвяне на документи за явяване пред комисии на ТЕЛК и РЕЛК. “

В днешно време социалният работник се явява този към когото хората с проблеми се обръщат за помощ. Той трябва да създава такива условия, които да предразполагат клиента, така че той сам да ракрие и сподели проблема си. За целта социалната работа изисква използване на различни методи, стратегии, подходи от страна на социалния работник. Като един от сигурните гаранти за нейното успешно провеждане е постигането на едно устойчиво ниво на емпатийно отношение между съответния социален специалист и лицето в риск.

На въпроса „Защо постъпихте на работа в центъра?“ почти всички анкетирани социални работници (93%), отговарят, че са мотивирани да помагат със своите знания и опит, а останалите (7%) са постъпили случайно на работа в тези центрове.

Социалните работници са единодушни по въпроса, че за работа с хора с увреждания се изисква емоционална съпричастност, разбиране и хуманност. Изкуство е да се помага, не е достатъчно да заучиш как да работиш и помагаш – необходими са качества и умения, професионализъм, безусловно положително отношение към клиента, загриженост към неговите проблеми, както и изграждане на доверие и проява на уважение към личността на клиента.

На въпроса „Какви методи използвате за оказване на помощ“ анкетираните социални работници отговориха, че основният метод, който използват е базиран на основа „близък контакт с клиентите – общуване и интервюиране“. Друг метод е оценката на възможностите и пътищата за решаване на проблемите на клиента.

Следващият въпрос е „Вие посрещате и изпращате хората, които идват в центровете. Кое е важно в едно такова общуване?“. Всяко едно посещение от страна на клиента е само по себе си значимо. Важно е с човека да се отнасяш като с равен (т. е. да не му показваш, че е различен заради увреждането), да бъдеш откровен с него, да го накараш да се чувства необходим, не защото му е нужна помощта на специалиста, а поради социалния контакт. Важно е човекът да бъде мотивиран и самоуверен.

„Как влияе Вашата помощ върху хората с увреждания от центровете?“ Отговорът е, че помощта на социалните работници се свежда до предлагане на условия и среда, в които хората да се чувстват пълноценни, независимо от увреждането, както и полезни за околните и най-вече за себе си.

На въпроса „Изпитвате ли удовлетворение от помощта, която оказвате“анкетираните социални работници от центровете споделят, че удовлетворението е взаимно, като считат, че е по-важно да изслушаш клиента си, отколкото незабавно да решиш проблема му.

В Центъра се предоставят условия и възможности за намаляване изолацията и депресивното състояние, в което се намират голяма част от клиентите.

„Когато Ви е криво, а трябва да бъдете във форма, как се справяте?“. На този въпрос анкетираните отговарят, че това е най-трудното, но считат, че трябва да загърбят лошото си настроение и с усмивка да приемат следващия клиент.

„Как оценявате помощта като изкуство?“. Според всеки един от анкетираните да се предоставя помощ на хора с увреждания е изкуство, което се овладява с практиката, но е нужна воля от страна на социалния работник, както и умението му да внуши същото и на клиента си.


Заключение

Една не малка част от хората в обществото ни е принудена да живее при утежнени социално-битови условия – това са хората с увреждания. През последните години у нас, проблемите на хората с увреждания стават в по-голяма степен обществено достояние. Роля за възприемането им в обществото имат и медиите, което е крачка напред за промяна за общественото съзнание в отношението към тях.

В какъвто и аспект да се разглеждат проблемите на хората с увреждания, те не могат да се откъснат от проблемите на обществото, защото са част от него, живеят и работят в него, ползват различни улеснения и имат определени задължения към това общество. От една страна обществото се чувства отговорно за съдбата им. Полага грижи за тях, като регламентира законодателно техните права и създава различни организации, оказващи материална помощ и социална подкрепа. В международен план днес се говори изключително много за процесите свързани с интеграцията, ресоциализацията и адаптацията на хората с увреждания, като се признава правото им на участие във всички сфери на обществения живот наравно с останалите.

Изследването потвърди заложената работна хипотеза, в това че се изисква висок професионализъм и етичност на помагащия специалист, като дейността му в процеса на работата е придобила непосредствен израз и форма на подкрепа, насочена към осигуряване благополучие на клиента.

Постигна се целта на изследването и в двата центъра за хора с увреждания. То показа, че ефективността на социалната работа може да се провежда само, когато социалните работници имат изградени професионални умения и са овладяли изкуството да се помага.

Решиха се основните задачи, което способства да се разкрият различни модели на помагащия процес, да се проучат формите на социална помощ и нейната роля, да се откроят стратегиите на социалните работници и изследване на тяхното взаимоотношение с клиентите.

Изследването доказа, че емпатията е важен фактор за активизиране желанието на клиента за осъществяване на ефективен и ползотворен диалог със социалния работник.

Социалните проблеми на хората с увреждания в повечето случаи са по-сложни и многобройни отколкото при здравите хора. Инвалидността е свързана с различни и редица промени в живота на хората.

Човек е обществено същество и общуването с други хора за него е жизнено необходимо.

В състояние на инвалидност хората се изолират, не могат да осъзнаят изцяло същността на проблема си. Те просто страдат и се затварят в себе си. В това отношение важна роля играе социалната среда – семейство, близки и приятели.

Социалните контакти със здрави хора се ограничават – поради незнание и липса на адекватно поведение в такава ситуация. Много хора афишират заболяването си, за да привлекат внимание и съжалението на околните, а това отблъсква и плаши хората.

Най важният резултат от взаимоотношенията е социалната интеграция на хората с увреждания в обществото. Това е и решаващ фактор за пълноценна социална реализация на хората с увреждания. Интеграцията на тези хора в обществото е резултат от успешната социална рехабилитация.

Бариерите, които стоят пред хората с увреждания във всички области на живота, стесняват до крайност възможностите за реадаптация и ресоциализацията им в обществото и тотално ги дискриминират.

Правото на „различие“ води до засилване на отчуждаването, вместо на приобщаване, до подчертаване на различията, вместо до тяхното отстраняване.

Истинските и най-трудно преодолими бариери, обаче, са невидими, те са в душите и съзнанието на тези хора. С недостатъчно внимание се пристъпва към разглеждането на проблемите на съществуващата социална нагласа спрямо хората с увреждания. На тях се гледа като на социално негоден случай, като на пасивен обект за обслужване, а не като на човешко същество с потенциал и възможности за развитие и прогрес. Наслоени в народопсихологичен аспект са предубежденията, свързани с потенциална опасност от страна на този контингент или от опасения за влошаване на психоклимата поради интерперсонална психологическа съвместимост с останалата част на обществото. Тези предпоставки довеждат до дистанциране, безразличие и незаинтересованост, стигащи на моменти до определена степен на изразена враждебност Необходима е коренна промяна на схващанията и премахване на предварителната „присъда“ над болния.

ИЗВОДИ:

-           Предварително условие за помагането е работното взаимоотношение да заема централно място. То представлява професионално взаимоотношение между клиента и социалният работник, което е инструмент на социалният работник за въздействие върху клиента.

-           Емпатийното общуване стимулира остановяването на активен, работен диалог между социалният работник и клиента, което повишава ефективността на социалната работа и намирането на правилно решение за съответния проблем.

-           Чрез емпатия социалният работник спечелва доверието на клиента като го мотивира към мобилизиране на собствените му възможности и способности при решаване на съществуващ проблем.

-           Необходимо е специалистът - социалният работник да притежава редица личностни качества и умения, за да осъществява емпатичен диалог с клиента.

-           Социалният работник трябва да е наясно, че клиентът, обръщайки се към него ще е зареден с известни вътрешни съпротиви и психически бариери, с които му предстои да се пребори.

-           Важно значение при формирането на професионализма на социалния работник има и висшето учебно заведение, като основен институционален източник за кадрово осигуряване в социалната сфера.

 

Препоръки:

За да може обществото да премахне психологическите бариери, съществува необходимостта от:

-           изменение на отношението на обществеността към хората с увреждания;

-           правилна и реална точна преценка за мястото и ролята на тези хора;

-           промени в мисленето чрез създаването на конкретна и ясна мотивация за оказване на помощ и усещане за удовлетвореност от постигнатото.

-           техническите и финансовите средства и методи, които се използват, трябва да се насочат към целите, които се преследват –именно оказване на помощ на хора нуждаещи се от такава;

-           когато се касае за помощ, важно е процесът да върви плавно, за да се постигне хармония между взаимоотношенията социален работник-клиент, а именно равнопоставеност, за да бъде помощта ефективна и в полза на нуждаещите се;

-           помощта като процес трябва да обхваща по-широк кръг от поставени въпроси;

-           още в процеса на обучението на студентите трябва да се създадат предпоставки за дълбоко ценностно възпитание на бъдещите социални работници в хуманните идеи на професията, т. е. че ще упражняват една от най-хуманните човешки дейности.


ЛИТЕРАТУРА

 

1.         Владинска, Н. Същност на социалната работа. Авторски лекционен курс. ВСУ „Черноризец Храбър“. 1995.

2.         Дилова, М., Г. Николова, Б. Ценова, А. Попова, Речник по психология. Наука и изкуство. С., 1989.

3.         Колчев, С. Нравствената активност. Наука и изкуство. София, 1986.

4.         Корсини, Реймънд. Енциклопедия по психология. Наука и изкуство. С., 1998

5.         Майхенбаум, Д. Как да се справяме със стреса. Атлантис. София, 1993.

6.         Мелибруда, Й. Аз – ти – ние. Възможностите на психологията за подобряване на общуването между хората. Кабри. София, 1990

7.         Минков, М. Човешкия фактор в прехода към пазарна икономика. Сборник статии. Варна, 1997, (стр. 91-102)

8.         Нинов, Б. Поведение и отклонения. Информационно-издателски център. ВСУ „Черноризец Храбър“. София, 1996.

9.         Нунев, С. Проблемът за властните отношения в социалнопедагогическата дейност дейност /социалната работа и професионалноличностните особености. Сп. „Педагогика“, 2000 бр. 1, стр. 46-54.

10.        Пеев, И. П. Политическа психология.  Люрен. С., 2000.

11.       Пеев, И. П. Позитивната психотерапия в модерната армия и обществото. Военно издателство. С., 2002.

12.       Песешкиан, Н. Метод на позитивната психотерапия. т. I. Колор Принт.  Варна, 1994.

13.        Роджерс, К. Р. Взгляд на психотерапию. Становление человека. Перев. с англ. (Общ. ред. и предисл. Исениной Е. И) Москва, 1994.

14.        Тодорова, Е. Брак и семейство. Просвета. София, 1994.

15.        Тодорова, Е. Социална психология. Информационно-издателски център. ВСУ „Черноризец Храбър“. София, 1994.

16.        Тодорова, Е. Реалната помощ. Албатрос. С., 1999.

17.        Хагс, Селвин. Приятел в нужда: как да помогнем на хората при решаването на техните проблеми, с. 11–30

18.        Христова, С. Моралните конфликти. Партиздат. София, 1981.

19.       Шулман, Л. Изкуството да се помага на индивиди, семейства, групи. Фондация. „Невронауки и поведение“, С., 1994.

20.       Meier, Scott T., The elements of counseling, 1989.

21.       Peer Power. Becoming An Efective Peer Helper, book 1, Introductory program., Judith A. Tindall, Ph. D., 1985.


Настоящата тема може да използвате непосредствено, след като я изкопирате и запазите във файл (MS Word формат).


Ако желаете, може да получите файла 1010207.doc на Вашия e-mail адрес, след като заплатите on-line 3 лева чрез ePay по фирмената ни микросметка.
Може да платите и от банкомат   (чрез B-pay), но е необходимо да ни известите с празен e-mail, в който полето Относно/Subject да съдържа текст от вида: ПЛАТЕНО/PLATENO дд/мм/гггг чч:мм тема/tema: 1010207
платете 3 (три) лева
След като натиснете бутона ePay Now, автоматично ще бъдете пренасочени към сайта на ePay.bg, където фактически ще извършите плащането. След като платите (или не платите) системата отново ще Ви върне на нашия сайт. !!! ВАЖНО: При попълване на електронния формуляр на ePay.bg, в полето Информация, която получателят ще види за Вас, е необходимо да изберете E-mail, за да Ви изпратим файла на този, посочен от Вас, e-mail адрес