ometeo.com

 

 

 

Култура и масови комуникации — аксеологични проблеми

 

Увод. 3

Първа глава. 5

Точка 1. Диалог между хората в културното общество. 5

Точка 2. Култура и културни феномени в структурата на социума. 8

Точка 3. Масовите комуникации и културната действителност. 12

Точка 4. Рекламата като културно явление в масовите комуникации. 16

Втора глава. 20

Точка 1. Масовата комуникация и ролята ґ в културната общественост. 20

Точка 2. Основни предпоставки при изследване на феномена културна действителност. 22

Точка 3. Методика, изследване и анализ. Определяне и формулиране на изследователските цели. 28

Точка 4. Синейдетични функции. 31

Трета Глава. 34

Точка 1. Телевизионните преживявания и опит — разграничители на обективната реалност от перцептивния познавателен процес. 34

ТОЧКА 2.  Понятията, семантични и символични кодове. 37

ТОЧКА 3.  Масовите комуникации и масовата информираност. 40

ТОЧКА 3.1. Материализиран израз на желанието ни за комуникация или отказ от такава е дистанционното  40

ТОЧКА 4. Култура, медии и власт. 43

TOЧКА 5. Някои комуникативни и психологически особености на българското политическо събитие. 45

ТОЧКА 6. Цензура върху и цензура чрез медиите. 45

Заключение. 51

Литература. 53

 

Увод

Човек утвърждава присъствие в света посредством общуване с другите, чиято дейност се осъществява с помощта на комуникацията. Чрез нея човек осъществява връзките си с другите и света. Тя е механизмът, чрез който се разгръща културата като общо усилие за един или друг социален субект.

* Няма човешко съществуване без комуникация

* Комуникацията съществува между индивиди, поколения, между културни общности

Всичко това е възможно, само защото културата се проявява и развива като специфично средство за съхраняване, стимулиране и развитие на връзката между хората като хора. Тя ни кара да се нуждаем постоянно един от друг и в този смисъл нейното въздействие има интегриращ ефект върху отделните индивиди.

Няма общества, които да не са създали своя култура. Това означава, че тя винаги опосредствува, макар и в различна степен социалния живот на хората.

По определение, тя е общуване във всяко отношение и по всички стъпала на общественото действие и поведение. Погледнато аналитично, комуникацията е механизмът, чрез който се разгръща културата като общо усилие на един или друг социален субект. Тя е по-широко разбираният процес на общуване между хората, включващ всички вербални и невербални средства [13].

Настоящата дипломна работа си поставя за цел да проучи различни точки в процеса на комуникация в културното общество.

Осъществяването на тази цел предполага да се решат следните задачи:

точка 1. Проучване и анализ на литература по темата.

точка 2. Проблема за преживяването на комуникациите — ценно, ценено, оценка.

точка 3. Качеството на предаваната информация чрез средствата за масова комуникация.

точка 4. Култура и масови комуникации — съвре-менни аспекти.

 

Първа глава

Културни проекции на масовите комуникации

Точка 1. Диалог между хората в културното общество

Понятията „масова култура“ и „масова комуникация“ се покриват в един смисъл:

* Масовата култура се разпространява чрез масовите комуникации.

Масовата култура е ново явление, разпространено чрез средствата за масова информация.

* Поява на огромна публика (хора със свободно време и средства за културата)

* Издигна се равнището на живота

* Задълбочи се отчуждението помежду ни (от-слабнаха връзките между нас)

Масовата култура е на масовото общество, чиято характеристика е, че е единствената на равнището на съвременните социални реалности.

* тя е силно адаптивна и интегрираща хората към обществото

* не дава право на едно общество да се разпадне (което е и основна нейна ценност)

Всяка култура е единство, а не конгломерат от елементи. Една култура е научна, художествена (ценности на изкуството); религиозна (ценности на религията). Ценността Ј дава възможност обществото да се развива, инак то би останало на „равнището на мравуняка“ [7].

Ние, щом сме действащи същества, следователно комуникираме. Всички явления на културата се раждат там, където хората общуват.

Културата в социалния живот на хората поставя индивидите в отношение, при което те някак си са приравнени, т.е. чувстват се равностойни един на друг и един спрямо друг.

Социално-икономическите разлики обаче продължават да съществуват помежду ни.

Вярно е, че всеки от нас живее в свой собствен свят, изразен във вътрешното ни Аз. Всяко човешко създание е обособено, изолирано, отделено от другите. Комуникацията като контакт помежду ни се явява моста на тия различни светове, и за да достигне някой от нас до света на другия, трябва по-голяма прозрачност. Ние хората сме доближени до айсберга — една трета от нас е видима, а две трети са невидима, скрита част. И всеки има право на избор — колко от същността си да разкрие при комуникацията с другите, като задава или отговаря на въпроси, споделя.

Противопоставянето ни често пъти преминава в друга форма на комуникация, а именно отчуждението, свързано с чувството на безделие и умора в нас, които дотогава сме водили борба помежду си. Това явление настъпва не само сред хора, които малко се познаваме и нямаме много общи интереси, но и сред такива, които сме свързани с общо социално задължение, принадлежим на едно семейство или група.

Именно взаимната ни комуникация се характеризира с:

* Дистанциране;

* Отчуждение;

* Равнодушие.

Много често се гледаме един друг, но това което виждаме не ни изглежда важно; това което слушаме е монотонно, неразбираемо. Възможно е човек да има едно мнение, а да действа според друго, както и да няма мнение и да се подчинява на нечий авторитет.

Доста от нас още от детските си години сме научени на отсъпчивост и пасивност, като полезни нам стереотипи на комуникация, и които в продължение на дълги години осъществяваме този модел в своите контакти с хората.

Днес, след като човека се раздели с участта да бъде свит или непроницаем, както бе в миналото, характерна стана неговата изява. Той стана особено чувствителен към фалша и формализма в съвременното ни битие. Мислещия и културен човек винаги остава верен на себе си, като постоянно преустройва вътрешната си нагласа, за да навлезе в атмосферата на обективната обстановка, с цел да извлече максималните положителни резултати от комуникацията с партньорите в нея.

Като че ли живеем в сянката на алиенацията на личността — тя непрекъснато се отчуждава, дори и от самата себе си и — боледува, наркоманизира се , самоубива се.

Като основна причина за кризата не е ли основния дефект на съвременната цивилизация, погрешната ценностна йерархия — на върха са материалното, парите, властта над другите, низшите удоволствия.

Тази жестока борба за материални блага определя отношенията, комуникацията ни с хората. Когато ги виждаме, ние изпитваме студено безразличие, страх или злоба, завист, дори презрение. Социална ситуация на напрегнат случай е срещата ни с тях.

Способността в комуникацията с другите хора за постигане на обща социална дейност непрекъснато намалява. А настъпи ли въtрешен срив в отношенията между собствените ценности и външния свят, двете страни ще се уронят взаимно — ценностите ще деградират до усещане за празнота, незадоволеност и обща подтиснатост, а светът за жалост ще се превърне в „изкривено огледало“.

Точка 2. Култура и културни феномени в структурата на социума

Комуникацията свързва две или повече социални тела в едно по-голямо и по-обхватно социално тяло [10, с. 55-92].Всеки човек живеее с други хора и общуването с тях, чрез сведения, знания, идеи, вяра и преживявания е постоянен спътник.

Комуникацията е вплетена в съществуването на обществото и както и да си го представяме, тя, комуникацията винаги е там. Като обект на внимание от страна на много научни дисциплини, тя е подложена на конкретни и специализирани изследвания от различни гносеологични позиции и интереси. Например науките:

* Социо-логията

* Психологията

* Педагогиката

* Естетиката

Най-голямо приближаване на социологията до теорията за комуникацията е разбирането ґ като сбор от всички социални връзки. Тя вмъква в допълнение и понятието „колективно съзнание“. Човекът е човек, когато се осъзнава като част от заобикалящия го свят и от своята обществена среда. Но той се самоосъзнава и като част от духовния свят, т.е. в отношенията си с „другите аз“, с участието си в „ние“ [10, с. 42-58].

Няма и не може да има социален живот, ако той не се изживява чрез съзнания, които са в отношение помежду си.

Интересът от страна на психологията е свързан с психичното като явление. Човешкото съзнание е отличено от съзнанието на другите животински видове по своята социална характеристика.

И тъй като психичното явление е социално обусловено генетично, функционално, психологията се насочва към мястото на комуникацията в социалните измерения на психичното — в различните състояния на обществената психика, в междуличностните връзки в или вън от отделните групи, в слуховете, и други състояния на обществена психика.

За близостта на педагогиката говори самия предмет — възпитанието. Връзката се осъществява между възпитателя и възпитавания.

* предаване на знания

* предаване на ценности

Сред тези науки, ще спомена и ролята на естетиката в комуникационния процес, приела изкуството като явление сред обществените явления.

В действителност социалното начало в изкуството е творческо, втъкано като вътрешен комуникационен механизъм. Отношението „художник-възприемащ“, олицетворява екзистенциално и комуникативната природа на изкуството, прави естетиката по необходимост и естетика на художествената комуникация.

Науката „синейдетика“, като че ли изпъква най-добре в качеството си на понятийна импликация за изследване на всички възможни аспекти на комуникацията. Като дума тя е изкуствено словосъчетание от езикови единици в старогръцкия речник, които взети заедно означават „наука за духовно общуване“ [5, с.22-45}.

Първото, с което понятието се свързва е със съдържанието и обема на понятието „комуникация“. Насочва изследователския си интерес към неговия възлов признак — съвместното усилие за постигане на едно или друго общо духовно състояние между хората и хорските множества. Набляга на преден план съприкосновението между съзнанието на хората, участващи в него.

Налице е някаква духовност, която трябва да бъде споделена с друг; въвеждайки съответното средство, източникът на комуникативното действие буди у съзнанието на другия същото духовно състояние, което сам той изпитва, и актът е успешен, той се превръща в акт на заедност, т.е. в смисъл на споделено духовно състояние.

Синейдетиката набляга върху съприкосновението на двете „аз“. Едното „аз“ преполага другото, което от своя страна предпоставя първото, за да не останат и двете никога насаме със себе си [12].

Синейдетиката въвежда в своята система комуникационна основна единица, която се означава с думата „синейдезис“, който пък е основната клетка на комуникационния процес.

При синейдезиса интерпретатора възприема знака, за да осъзнае някакъв предмет, свързан с този знак, т.е. едно човешко същество възприема някаква вещ (явление), което насочва вниманието му към друга вещ (явление). Процесът започва от интерпретатора, преминава към знака и стига до означаваното.

Интерпретаторът е начинател (комуникатор) в прекия смисъл на думата, слагащ началото на синейдезиса. Оповестява състояние на съзнанието  си, за да го направи достояние на себеподобните. Друг субект на синейдезиса е аниматор, или наречен „реципиент“, чиято функция е възприемането. В действителност у него се осъществява духовното съприкосновение. Усилията на реципиента са в „разчитането“ на онези вещи и явления, които въплъщават в себе си едно или друго духовно състояние, които са създадени като негова явност [13].

Синейдезисът е съвкупност от свързани по определен начин отношения. Вън от тях начинателят (комуникатор) и аниматорът (реципиент) са просто живи същества, а средствата за общуване — нещо сред нещата.

Както синейдезисът като цяло, така и неговите съставки (елементи) проявяват комуникативните си качества тогава, когато са в отношение помежду си.

В анализа на синейдезиса начинателят (комуникатор) е олицетворение на едно духовно състояние, което той се стреми да екстериоризира, а аниматорът (реципиент) — на духовност, която чрез определен обект той желае да интериоризира.

Казано общо, духовността е екзистенциалният списък на синейдезиса. Тя е неговата цел, съдържание, начало и завършек.

Във философията е известно твърдението „всяко съзнание е съзнание за нещо“, което имплицира схващането за духовни релации, двете страни на които са предметът и мислещото същество, т.е. обект и субект. Във „Философия на комуникация“ връзката им е наречена „субектност“ [11].

В своя духовен аспект синейдезисът изпълнява ролята на механизъм, чрез който един и същ предмет се осъзнава  от много човешки същества.

Пъвостепенна негова функция е да осигурява социалното сцепление.

* Социално е всяко действие и поведение, което се извършва съвместно  от множество човешки същества и е мотивирано от общи идеи, цели, проекти и интереси [10, с.57-68].

Духовното съприкосновение между човешките общности никога не е пряко социално, а опосредствувано от личните синейдетични изяви, които в определен момент раждат социалните. Например:

* Две тълпи на политическия площад могат да общуват помежду си и като групи, но това е общуване само между групи.

Синейдезисът участва в самото изграждане на различни общности. От конфигурацията на множеството синейдетични връзки зависи конфигурацията на съответната хорска общност. Да опишеш, обясниш една човешка общност, това означава да опишем, типологизираме и обясним множеството  синейдетични връзки, осигуряващи нейното сцепление.

* Съседът, с когото не общуваме, е много по-далеч от нас в сравнение с човека от друго селище, с когото обаче имаме постоянна телефонна връзка.

Начинът, по който са съчетани синейдетичните връзки в една социална структура е фактор за нейното оцеляване. Но доколко и в какъв смисъл културата и комуникацията съвпадат помежду си?

* Ако културата е поведение, тъждествено със съзнателното и целенасочено преобразяване на съществуващото (а тя е именно това), синейдетичните отношения изпъкват в качеството си на звено в това общо културно усилие.

* От друга страна, ако комуникацията е процес на духовно съприкосновение и поради това намира място във всички сфери на обществения живот, то гносеологически равноправното съществуване между синейдетиката и културознанието е очевидно.

Точка 3. Масовите комуникации и културната действителност

В цялостното развитие на духовното общуване светът на комуникативните средства постепенно, но пък трайно е създал своите общи закономерности, произтичащи от собствените формални, структурни и функционални признаци на комуникациата. Очертават се също трайни тенденции от чисто технологично естество в разрастналото се количество и разнообразие на комуникативните средства. Електронизацията на mass-media, разгръщането на „tele“-информационните връзки и тенденцията към мултимедийност са сред безспорните примери.

Опит да актуализира различните видове комуникации, прави Доменик, според когото тя е разделена на три [7, с.165-274]:

* междуличностна (взаимодействие на човек или група с друг човек или група).

* масова (представяне на публични съобщения, насочени към голяма аудитория).

* междуличностна комуникация, подпомагана от машини.

Качеството „масовост“ е скрито в същността на комуникацията, която като такава не може да е лична, а процес насочен още с раждането си към другиго.

* Всяка комуникация цели хорските множества;

* Духовните ценности в средствата за масова комуникация са предназначени за масата;

Масовокомуникационните канали усилват обществения престиж на съобщенията, осъществявани чрез тях. Но това важи за съвкупността им, докато по степен на въздействие при отделните форми се различават. Например:

* в пресата

* в радиото

* в телевизията

Пресата, например придава по-голям престиж на дадено съобщение, в сравнение с неговата радиореализация, и още по-голям в сравнение с телевизионното му проявление [2].

Интерес представлява вида комуникация, комбинираща характеристиките на междуличностната и масова комуникация. Един или няколко индивида общуват чрез механично устройство или устройства с един или няколко приемника. Комуникаторите и реципиентите могат да са или да не са отдалечени във времето и пространството, а механиното устройство може да бъде микрофон, телефон, лист, молив, компютър и др.

Към този тип комуникация най-приближена е комуникацията в Интернет, където всеки отправя посланията си към конкретна личност. В такава среда освободеността на говоренето, за гражданското общество, за правата и свободите, за отговорностите и задълженията превръща разговора в едно особено полезно социално действие.

В лицето на комуникационната мрежа Интернет намира ярко въплъщение процесът на комуникационна компресия във времето и в пространствените измерения. Чрез Интернет това сгъстяване във времето и в пространството вече се разпростира върху съвкупния комуникационен процес, обстоятелство, което може да създаде и нов начин на мислене.

Ако една революция не е революция в комуникациите, то тя не е никаква революция [2 ,с. 675-711]. Този афоризъм носи в себе си идеята, че всяко фундаментално обществено преобразование засяга спойката на съвместния социален живот; а тя се съдържа и осъществява във и чрез комуникацията.

Безпрецедентния ръст на масовите посредници в началото на 90-те години доведе до появата на близо хиляда заглавия на вестникарския пазар.

Плурализмът в разширяващото се комуникационно пространство неизбежно изостри конкурентната борба.

След една продължителна информационна диета, получихме възможност да гледаме освен двете национални програми

* •Канал 1•

* •Ефир 2•

още предавания на доста частни канали, както и стъпилите на българския телевизионен пазар чуждестранни телевизии.

Българската комуникационна революция в голяма степен носи характеристиките на националната психология. След почти  половинвековно обезличаване на медиите и превръщането им в рупор на една единствена партийна структура, която се е сляла с държавата, освободените от тоталитарния диктат радио, телевизия и печат нелеко се приспособяват към новите условия, в които пазарните принципи започнаха да играят първостепенна роля. Независимо от, провъзгласената и на практика реално осъществяваща се, свобода на словото, автоцензурата продължава да се проявява като най-устойчивия и консервативен рецидив на миналото. Седем години след демократичните преобразувания в България, продължаваше да битува схващането, че националното радио и телевизия са държавни, а не обществени. И че те не могат, а и не трябва да отразяват друга политика, освен политиката на управляващата партия или коалиция.

Как иначе да обясним фактът, че след всяка смяна на изпълнителната власт следва и смяна на шефовете на националните електронни медии.

Държавата, като че ли продължава да държи в подчинение медийния пазар. Тя е собственик на основни технически и технологически производствени мощности — например БТК.

Във всяка нормална цивилизована държава гражданинът знае идейната, политическа и естетическа платформа на предпочитания от него всекидневник, списание, радио и телевизионна програма или канал. Знае чия собственост е „неговата“ медиа [2].

Но в крайна сметка и в Европа не всичко е толкова перфектно, както ни се иска да бъде — на нас, българите, запътени към ценностите на Стария континент.


Точка 4. Рекламата като културно явление в масовите комуникации

„Рекламата е изкуство за масово комуникативно въздействие“.

* По правило тя се означава като „инструмент“ за внедряване на конкретни потребности, включващи ценностната система на икономическите, политически интереси.

* Тя е умението да продаваш чрез печата.

Семантиката на всяко рекламно послание се гради около определено поле от ценности.

Семантичната граница на рекламната действителност или пространственото разположение на културните установки ни дават нейната структура, а времевите — формата, която тя има за момента.

Семантичното равнище описва разчитането за значението на знака. Дава вътрешните, съдържателни характеристики, чрез които изобразеното посредством различни техники се представя пред аниматора.

Специалистите по връзки с обществеността говорят за типология на рекламното каре със заобикалящата среда [5, с. 247-252]. 

* Доминантност (превес на рекламното каре), различимост

* уравновесеност (симетрия по отношение на средата)

* липса на зримост (неразличимост, размиване на граници)

* цветово и структурно решение на карето спрямо фона

* контраст, постигнат въз основа на структуриране и естетика на възприятно-пред-ставната връзка, а не на цветовото решение

* мимикрия постигната въз основа на структуриране на самото каре

Семантиката описва смисловото ядро на знаците, като разчитане на значението им , като разбиране, четивност, достъпност, различимост, собствен смисъл на изучавания обект, диференциация на останалите.

Семантиката е ключов акцент в семиотиката. Тя е наука за отношението между реалното и означеното, между означеното и мисълта, между мисълта и означаващото, между означаващото и словото.

Фердинанд дьо Сосюр  определя семиологията като наука „за живота на знаците в лоното на обществения живот“, като една обща теория на знаците. Собственото развитие на семиотиката довежда до изключително прицизиране на процеса „означаване“, на интерпретацията на знака и на отношенията между знаците, на тяхното съчетаване, и сцепление в различни семиотични структури.

Понятия, описващи техниките и обектите на рекламното изобразяване в ракурса на семантиката

* МОНОЛОГИЧНОСТ         – ДИАЛОГИЧНОСТ

* ИНТРОВЕРТНОСТ           – ЕКСТРОВЕРТНОСТ

* ПАСИВНОСТ         – АКТИВНОСТ

* СТАТИКА   – ДИНАМИКА

* СТУДЕНО   – ТОПЛО

* ИНДИРЕКТНО      – ДИРЕКТНО

* РАЦИОНАЛНОСТ              ЕМОЦИОНАЛНОСТ

* РЕАЛИСТИЧНОСТ          – МЕТАФОРИЧНОСТ

* ПРАГМАТИКА      – ХЕДОНИЗЪМ

* НАСТОЯЩЕ          – БЪДЕЩЕ

* НАСТОЯЩЕ          – МИНАЛО

* БЪДЕЩЕ    – МИНАЛО

* ХАОТИЧНОСТ  (НЕГРАМОТНОСТ)     

                                    – КУЛТУРA НА РЕКЛАМНИЯТ ИЗКАЗ

* ИМИТАЦИЯ НА ДРУГИ ЗНАКОВОСТИ (КЛИШЕТА, ШАБЛОНИ)           

                                    – НОВАТОРСТВО ПРИ ИЗОБРАЗЯВАНЕ

* ИМИТАЦИЯ НА ЧУЖДИ КУЛТУРИ   

                                    – НОВАТОРСТВО, НЕ-ПОДРАЖАЕМОСТ СПРЯМО ТЯХ

* ВПИСВАНЕ В КУЛТУРАТА НА ВЪЗПРИЯТНО-ПРЕДСТАВНАТА ВРЪЗКА НА МЕДИЯТА       – ДИСОНАНС С МЕДИЯТА

Въздействието на рекламата (т.е. осъществяването на рекламната възприятно-представна връзка) е функция на онова, което рекламата прави като технология — това е съдържателната страна на рекламата.

Като технология тя се разгръща в парадигмата на това  да [5]:

* обработва информация за обекта;

* представя тази информация чрез символно заместване на липсващия обект;

* доказва качества;

* изтъква качества;

* изтъква значения;

* аргументира (рекламни аргументации и апели в чиято структура става формообразуването на Рекламния Аз).

1) Аргументацията при изобразяването се обвързва с нивото на биологичните (жизнени потребности).

2) Аргументацията при изобразяването се обвързва с нивото на социалните потребности (престиж; подражание; комформизъм; просперитет и пр.)

3) Аргументацията при изобразяването се обвързва с нивото на ценностите и духовната съпреживяване на Аза с Рекламния Аз.

4) Аргументацията при изобразяването се обвързва с технологични принципи, изключващи духовните проекции спрямо аниматора.

5) Аргументацията при изобразяването се обвързва с видими, зрими (образни или метаобразни) формални характеристики на обекта, предполагащи преди всичко неговото „харесване“.

Втора глава

Анализ и изследване на масовата комуникация като културно явление — методологически аспекти.

Точка 1. Масовата комуникация и ролята ґ в културната общественост

Крие ли опасности информационната лавина, съвременните информационни технологии и информира ли информацията, или създава причини за страх и тревожност сред масовата аудитория.

Тук понятието информационна тревожност е осмислено и въведено от гледна точка на болезнения в съвременното общество въпрос:

Когато има прекъсване на поведенчески ситуации и нарушаване на психологическия комфорт на аудиторията от съдържанието на предаваните по различните канали информационни дразнения и при подходящи обстоятелсва, свързани с начините на отразяване и коментар на съобщенията се счита, че налице са обстоятелсва, предполагащи появата на симптомите на масова тревожност.

Тревожността на психично равнище се доразвива от преценките за несигурност, съмнения или заплахи при от състваща локализация на източника на заплахата [6].

Възприемащият информацията не показва съпротива и тенденция към действие, няма първична реакция спрямо афекта на заплахата и заместването с ясен импулс за справяне със ситуацията. В такава ситуация се намира съвременната аудитория след прекараното време пред екрана, слушането на радио или прµчита на вестник. След час, два от акта на комуникация за нея е трудно да възпроизвежда в детайли информацията, освен тази, обвързана със заплахи, убийства, пожари, политическа нестабилност, кражби, насилия и други субверсивни медийни доминанти на иначе суверенните медиа.

Строго контролирания достъп до световната информационна пикантерия и неудовлетвореността от управлението на революционния социализъм в Източна Европа, даде тласък на масово разпространявана сега журналистическа и политическа порно-графия. След разрушения стар културен модел, освободената от контрол информационна лавина, подгря емоциите на медиата във висок тираж, който успоредно с осъществяването на печелившата за тях идея за удовлетворяване на информационния глад, натрупаха редица социо културни и социо психологически проблеми.

От близо десет години, телевизията въздейства силно с визуалния ритъм и конкретна сила на внушавания политически, морален, духовен и нравствен упадък. Пресата улавя това, което се продава сензационно, без да подозира ефектите от непрекъснатата коментирана социална депресия.

Тревожността като резултат от деструктивно водената медийна политика, както и сродните форми на паника, агресия, самота, произтичащи от общия социален дискомфорт, са проблем на съвремието. Същността в казаното е, че правото на масовата комуникация е морално човешко право и социален феномен, определяни от културните ценности на всяка нация.

Общуването чрез посредничеството на медиа е, а и ще бъде, резултат от развитието на информационните технологии, които обществото дължи на гражданите и които гражданите имат правото да ползват с всички белези на лоялност, етика, морал и вяра в институциите, поели социалния ангажимент на комуникатори [5, с.29-32]. В противен случай ще се получи отказ от комуникация.


Точка 2. Основни предпоставки при изследване на феномена културна действителност

Културата е феномен на всяка социална общност и група.

Хората са най-ценният ресурс за обществото. Комуникационната политика на общностите се насочва не само към работа с външните публики и изграждане на положителен образ сред обществеността. Тя обръща внимание към своите начинатели като се старае да ги обвърже емпатично с целите на организацията.

* високо се оценяват професионалната подготовка и знанията на начинатели и комуникатори

Високото равнище на образованието и разместването на предпочитанията и ценностите правят съвременния човек по-чувствителен към естеството на информацията, с нарастващи претенции към условията за нея, която му предлага масовата комуникация.

културата е съвкупност от ценности, норми, убеждения, които са се развили в хода на историята на едно общество и които се споделят от нейните индивиди“.

тя е динамичен феномен, представляващ непрестанен поток от информация във вид на символи, модели на поведение и отношение за заобикалящата среда.

Според Хикман и Силва, всяка несръчно проведена реформа в областта на комуникацията чрез реорганизации, промяна на политиката, стратегията или вътрешните правила ще доведе до сериозни проблеми при комуникационната информираност на обществото.

Когато изучава комуникационната култура, за която работи специалистът по вътрешни комуникации получава информация за:

* поддържането и разпространението на комуникационните норми, ценности, символи;

* нагласите и ориентациите на обществото;

* събития и процеси от близкото минало в тясна връзка с проявленията в настоящето;

* изградените неформални системи за приемственост между поколенията;

* вътрешната диференциация на неформалните групи;

Терминът организационна култура, първоначално се разглежда като обобщено понятие на съвкупността от методи и подходи, които се прилагат в управлението с цел да се изгради между работодатели и работещи чувството за принадлежност и съпричастност към организацията, в която работят.

Идеите на тази културно-масова организация поставят в центъра на вниманието човек и общество. Към тази организация специалистите по вътрешни комуникации подхождат от позициите на максималната обективност и реализъм. Самата култура не върши чудеса. Тя е резултат от продължителна съвместна дейност на специалистите в рамките на дадена организация.

Като се основаваме на основните положения на системния подход можем да дефинираме тази организация като отворена система, изградена от относително автономни групи хора, обединени от стремежа си да постигнат предварително поставени цели, осъществяването на което предполага наличие на координирани съвместни действия.


 

* културата е феномен на всяка социална общност и група и следователно на всяка организация

* организацията представлява единна система, която поддържа постоянни взаимо отношения с динамичната и сложна външна среда

Според редица изследвания, ето и най-важните условия за делови контакти [20]:

• да работят с хора, които се отнасят с уважение към тях;

• работата да е в интерес за организацията и за външната среда;

• да имат възможност да развиват способностите си;

• да работят за хора, които се вслушват в предложенията за подобряване отношенията между тях и външната среда;

• да имат възможност да премислят нещата, а не само да изпълняват някому нареждания;

• да виждат и преценяват винаги крайните резултати от дейността си;

• да работят за способни ръководители;

• да се чувстват осведомени за това, което става в колектива;

• да се споделя взаимно знание за организацията и външната ґ среда.

От обзора на литературата по темата можем да изведем следното работно определение за културната организация [4]:

Организационната култура е израз на отношението към външната среда; основава се на създадени и отработени в организацията традиции, модели на поведение, ценности и норми. Специфични индикатори на културата са професионалния език, отношението към иновациите. Със своята дейност те подчертават взаимното разбиране, приемане, сътрудничество и отговорност между масово-комуникационната организация и обществото. Добрите, откровени отношения помагат за привличане и задържане на външния възприемащ свят; увеличават неговата информираност.

Подобно на традициите в семейството, организационната култура се гради дълги години от хора с подчертани качества на лидери. Според Хикман и Силва „всяка несръчно проведена реформа в областта на културата чрез реорганизации, промяна в политиката, стратегията или вътрешните правила ще доведе до сериозни проблеми при медийното представяне и отношение към възприемащото общество“. Като специфична връзка между хората, обединени от общи цели и от желанието си да ги постигнат, от готовността да предават обществените проблеми на външния свят. Медийната организационна култура е ценен ресурс на специалистите по средства за масова комуникация.

* отношение към външния свят

* начин на предоставяне на информация

* начин на преодоляване конфликта между масовите комуникационни средства и техните възприемащи

Масовата комуникация се стреми да поддържа постоянни връзки с външната си възприемаща среда. Сътрудниците, работещи в нея пред свободното време активно общуват и съзнателно обменят със своите читатели, слушатели, зрители, установени от културата на тяхната организация модели на поведение и отношение.

* Елементите на една организационна медийна култура са [4]:

• по-висока отговорност на сътрудниците пред обществото;

• способност да работят в съответния медиен екип (радио, телевизия);

• повече информация за ежедневието на обществото;

• свобода при обществени изказвания, но не свободия;

• хуманизъм;

• комуникация, ориентирана повече към културата, психологията, ценностите, нравите на обществото;

Елементите на една култура са следните:

• външна среда;

• лидери;

• обичаи, ритуали, норми;

• ценности;

• системата на класификациите в една организация;

Няма да се спирам подробно на елементите поотделно, а само ще отбележа, че:

Външната среда като елемент представлява съвкупност от всички фактори, оказващи въздействие върху поведението на организацията вътре.

Лидерите са главнията и водещ фактор в една организация като медиата.

„Те представляват феномен на груповата динамика, при който в резултат на взаимодействието между членовете при изпълнение на дадена обща дейност, едно или повече лица се издигат за организиране на групата при решаване на комуникационната култура на обществото“ [4].

На лидера е присъща организаторска функция, той е авторитет, ползващ се с доверие и влияние и притежава голям принос за постигане на обща комуникация между членовете и обществото.

Лидерите са личностите на организацията. Те създават стила ґ, определят нейната физиономия и участват активно в изграждането на нейната комуникационна култура.

Успеха на организацията им зависи от способностите им да [4]:

• избягват да създават напрежение, атмофсера на безпокойство, да прекъсват или се намесват в дейността на подчинените;

• мислят позитивно;

• имат смелостта да вземат, отстояват правилно отношения;

• вслушват се винаги в мнението на хората си;

• стремят се са избягват ненужни конфронтации.

Системата за комуникации като елемент от организацията ще отразя по следния начин:

Като цяло работещите и лидера, се стремят към четири неща: сигурност, възможности за развитие, признание към чувство за принадлежност. Ефективните връзки с обществеността започват от тук.


Точка 3. Методика, изследване и анализ. Определяне и формулиране на изследователските цели

Определението за комуникации гласи:

„Общуване, при което две или повече същества осъзнават едно и също нещо“.

Комуникационният процес е едно съприкосновение на две създания, създаващо условие за появата на нова единица духовност.

Но всичко това може да се изкаже и в други съждения:

* едно съзнание се изявява, за да даде повод за изявата на друго съзнание.

Или:

* един ейдос бива изявен, за да даде възможност за възникването на друг ейдос (идеалната единица, съпровождащ комуникационния акт).

Сцеплението — това е ейдосът, духовната единица, пронизваща комуникационния процес като негова цел, мотивация и резултат.

 Духовното, което пронизва един или друг акт на комуникация не е негова част, не е структурна единица в процеса, който тук е наречен „синейдезис“ (теорията на комуникацията). Духовната единица, която присъства в този акт като цел и очакване, като следствие или като мотив, е сцеплението между неговите съставки [10].

В синейдезиса не съзираме нищо, което да е близо до понятието форма. В този процес на азово изявяване, като, че ли по-приложимото разбиране на съдържанието е заедност. При синейдезиса духовното не е съдържание на комуникационния процес, а неговата градивност.

Елементите в структурата на синейдезиса (отсъствието само на един от които може да го разруши) са [10]:

Начинателят

Общуването като процес само по себе си сочи общуващите страни, олицетворени поименно или анонимно, но с присъствието в разгръщането на комуникационния процес.

В този ход от разсъждения ще кажа, че синедейзисът е подчинен на закони, които управляват всяко действие и всеки процес. И той има своето начало. А в  това действие начинател е именно субектът на изявеното съзнание.

* начинателят не носи, не предава, а оповестява своето състояние на съзнание, за да го направи достояние на себеподобните

* той е това, което казва, показва или изразява

Другият, пред когото той оповестява съзнанието си, е негово подобие. Той е особен обект, отличаващ се с това, че е носител на съзнание.

Начинателят първо трябва да открои в своето съзнание мислите и чувствата, които е готов да представи. Освен това, трябва да я облече в изразни средства, достъпни за другите хора, за да може да се превърне в успешен комуникационен акт.

Оповестяването като акт превръща духовната единица във факт, чрез който я прави достъпна за обобществяване.

С това той е изпълнил предназначението си.

Другият

Приела своето комуникационно битие, изявената духовна единица очаква някой да я удостои, а това в синейдезиса е наречено „другият“.

* непрекъснато заобикаля средата си със сетивата си, а чрез тях и със своя разум;

* възприема естествени предмети и явления;

* възприема безброй изкуствено създадени неща, а дори изкуствено създадени живи същества.

Възприемащ (адресат, аниматор) го прави разкриването на вещите и явленията, въплътени в себе си едно или друго духовно състояние.

* „другият“ е човешко същество, както и начи-нателят;

* вътрешноазовата му структура е същата, както и на начинателя;

* в останалите хора той съзира свое подобие като социално същество;

* проявява се постоянно в ролята на начинател.

Но, когато говорим за всичко това, не трябва да забравяме и социалната среда.

* той присъства в едно културно обкръжение;

* присъства в една заварена езикова система;

* подлежи на определени в неговия социален живот набор от ценности.

Всичко това го сближава с начинателя. И колкото повече са приобщени към една или друга културна среда, в толкова по-голяма степен се осъзнават като действащи лица.

Двете действащи същества превъзмогват затвореността на съзнанието, и го превръщат в комуникационно ориентирано явление.

В комуникацията всъщност две съзнания се стремят към единство, но без да се срещат. Едното съзнание се е въплатило в някакъв външен свой израз, а другото току-що се е разгърнало при срещата с това въплащение. То го е „усвоило“ и единственото свидетелство за тези две духовни състояния е свързващото звено.

В комуникационния процес има още едно действащо лице, наречено посредник. Пример за това са образованието и образователните институции, които изпълняват функцията на посредник между поколенията.

Посредническата роля все повече и повече пред определя сцеплението или отдалечеността на общуващите лица. Той се утвърждава като исторически и практически трети, задължителен субект в социалното битие на комуникацията, заедно с начинателя и възприемащия.

Ролята му е важна. Свежда до непосредствения контакт връзката ни с начинателя от онзи край на света или ни прави възприемащ на нещата, които са се появили назад в хилядолетията.

В качеството си на единица комуникация синейдезисът е съвместно усилие на две и повече човешки същества, при което едното изявява свое духовно състояние, а другото се стреми да го възобнови в себе си, осъзнавайки неговата насоченост.

Синейдезисът се разгръща като отношение на няколко взаимно свързани и определящи се звена като:

* начинател,

* другият (възприемащ, аниматор),

* комуникационен обект (медиум),

* посредник (медиатор),

* комуникационна обстановка.

Точка 4. Синейдетични функции

Определението на комуникацията като общуване само по себе си сочи две от основните структурни единици на синейдезиса — общуващите страни, олицетворени поименно или анонимно, но със задължително присъствие в разгръщането на комуникационния процес.

В същия ход на разсъждения, произтичащи от разбирането на общуването като процес, една от тези страни на отношението е в началото и следователно е обозначена като начинател или като първи субект на комуникацията. Той е субектът на изявеното съзнание и бележи началото.

Функцията на начинателя в синейдезиса е да изяви по достъпен и за другиго начин свое духовно състояние.

Тази изява се олицетворява от:

* едно сложно вътрешноазово усилие за оповес-тяване;

* превръщане на изявеното от него духовно явление в достъпен и за другиго негов подобен.

След извършването на това, начинателят става творец на една нова действителност, слята в обществото и в неговата духовност.

Начинателят, освен това, изживява оповестяването във всичките му очаквани състояния, което значи, че той извършва у себе си един пред комуникационен акт. Комуникационният порив започва със създаването на един въображаем образ на нещо. Да създаваш у себе си образ на нещо, означава да създаваш един отсъстващ обект, който съществува, но не е, въпреки осъзнаването му като аналог на нещо действително.

Особеност в това отсъстващо присъствие в комуникацията е, че при нея начинателят го облича и в нагледност, в една или друга явност още преди оповестяването му.

Изобщо начинателят по необходимост е принуден да изживее в себе си поне две относително различаващи се състояния, без които не би могъл да изпълни своето предназначение.

Функцията на „другия“ (аниматора) е да „разчете“ явения предметен аналог на чуждия начинател и да го одухотвори у себе си чрез създаването на свой начинател. Той възсъздава в себе си акта „съзнание за нещо“.

Функцията на комуникационния обект (медиум) е да осигури изявата на начинателя и в същото време да улесни появяването на друг начинател у възприемащия.

Медиумът „носи“ в себе си и начинателя, и възприемащия. Явява се точката на тяхното съприкосновение.

Създавано и създаващо, въплащавано и въплащаващо, сътворяване и възприемане на един начинател — това са признаците на медиума, които го правят възлово звено, без което комуникационната връзка се разпада и не може да съществува.

Като структурен обект на синейдезиса, комуникационната обстановка е съчетание от всички конкретни черти и обстоятелства, в които се разкрива комуникационния процес. Тя е съчетанието на всички трайни и конкретни черти и обстоятелства, в които се разгръща съответният комуникационен процес. Тя не е негово вместилище или среда, а органична част от комуникационния процес, без която той не може да съществува.

В комуникацията, всичко е движение, ставане, оповестяване и възприемане, следователно всичко е ново и неповторимо. Могат да се повтарят субектите, както и комуникационните обекти. Но повторение на обстановката, разбрана като единство от външни и вътрешни белези на всеки един от елементите, няма и не може да има.

Трета Глава

Аксеологични аспекти в масовите комуникации — преса, телевизия, радио.

Точка 1. Телевизионните преживявания и опит — разграничители на обективната реалност от перцептивния познавателен процес

Двойственото изображение като трайно последствие от въздействието на телевизионните технологии. На психично равнище за субекта границата между реалност и фикция се размива. съществува асинхрон между подадената и възприетата информация.

Образите действат като комбинация с думите, където са разположени същинските смисли. Словесния комуникативен процес ги семантизира. Осъществява се движение от думите към образите, и обратно, катализират се референтни релации и конотативни послания, както на сензорно-илюстративно ниво, така и на вербално ниво, където личностното съзнание опред-метява информацията.

Психологическият парадокс на телевизионното послание, е, че то не може да бъде регистрирано от сензорния апарат на субекта.

Непосредствено видимото в телевизионните визии е зона на ниска семантична активност. То представлява само „код“ към комуникативния механизъм на образите, който шифрира и произвежда допълнителни смисли, подлежащи не на „гледане“, а на аперцептивно разбиране.

Технологично възпроизведените визии не изчерпват същността на образните структури с основното си послание, а допускат изразяването на вторични послания.

1. Доколкото зрителят субективно преодолява механичната аналогия, той успява да отчете и да реконструира в съзнанието си различността между телевизионните знаци и техните референти. Но субектът винаги попада в семантично активната зона на вторичните послания, в полето на действащата риторика, където „зад гърба на изображението“, образите представят комуникативното пространство, в което то се проявява.

2. вниманието се отвлича от същността на проблема

3. информацията се размива във време-пространството

4. Психологизира се необходимостта от актуалност, новост, ценност и валидност на информацията

Субектът сублимира пред движещите се изображения на екрана. Словесността в една или друга степен е рефлаксия върху събитията. Динамизираната телевизионна образност допуска възможности за непосредствена, дори подсъзнателна реакция към ставащото.

1. Релацията „ритуалност-новост“ като рефлексия на колективния телевизионен опит.

* ефект на въздействие на ритуалността — сплотява и конструира комуникацията като общност на отделните субекти в техните общи преживявания в медийните универсум на колективни репрезентации.

Телевизионните технологии запълват недостига на ритуали, за да посрещнат потребностите на общественото съзнание от единение и общо преживяване. Процесът на сплотяване позиционира отделните субекти в колектив като ги ангажира да са съпричастни на едни и същи събития.

* ефект на въздействие на новостта възприятието, емоциите, вниманието са непрекъснато атакувани от медийните интенции. Очакванията и нагласите за нещо ново и непознато пораждат нови форми на преживяване, хранят въображението, запълват се чрез причудлива многообразност. Не се познават категориите на бъдещите нововъведения, които са продукти на ограничените възможности на изобретателността. Генерирането на достатъчно иновации трябва да задоволи потребностите на масовите зрители. На нивото на колективното съзнание споделените общи визии гравитират около универсални модели-стереотипи, продукти на масовия опит.

2. КАТЕГОРИИТЕ  “информация” и “знание” като перцептивни форми.

Действителността на информационния процес е обединена с недйствителни комплекси, които съдържат вторични послания на психосемиотично равнище, телевизионните технологии увеличават и разнообразяват продуктите си без да съществуват истински потребности.

Информацията тенденциозно подменя знанието, защото тя се състои от фрагменти на различни преживявания и опит. Информацията представлява “сбор от клинично мъртви факти, значими само в своята атрофия” [2].

Знанието е организирано, систематизирано и не съдържа незначещи елементи. Телевизинните технологии налагат превеса на информацията над знанието. Причината е в липсата на достатъчно време и разстоянието между моментите на откриване, възприемане и предаване на опита на откритото.

3. МОТИВАЦИОННИ КОМПЛЕКСИ

* изпреварващ стремеж да се изработят  нереално съществуващи нагласи на перцепция на телевизионните изживявания.

* Трансформация на обществените очаквания.

* Приплъзване на значенията към популяризиране, опростен език, целящ налагане на типа “другост“ на екстатичната фикционнална реалност на масовото съзнание.

* Семиотечен парадокс на телевизионните технологии.

Телевизионната  образност може да изпадне в краен семиотичен парадокс, когато тя може да значи все повече неща, но да означава все по-малко реални стойности. Означаващото би надхвърлило действителните очертания на означаемото, което би довело до създаването на неразчленим “знак” с хипертрофирани отражения /значения/. Ще доминира негативната оценка в психичното поле на колектива, възприемащ мотивираните послания на комуникаторите, стоящи зад телевизионната образност. А синхронът може да доведе до аберация.

 

ТОЧКА 2.  Понятията, семантични и символични кодове

        Понятието  е психосемиотично образувание, чрез което без да се налага посочването на даден предмет или явление, може да се придаде информация за него. Чрез подбирането на една или друга тема за назоваване на едно и също понятие, освен осмисляне и означаване, словото се оцветява конотативно като се добавят допълнителните смисли и нови възможности на интенцията на речевия дискурс. Концептът играе съществена роля като носител на различни вторични, преносими употреби на даден смисъл.

Понятията са продукти и основни “инструменти” на мисленето като познавателна дейност, която разкрива на субекта същността на света и преодолява ограничеността на самото познание в хронотопа. Динамиката на този процес е свързана с обработването на информация. В понятието като единичен ефект се отразяват общите и съществените свойства на явленията.

Концептите са носители на информацията на информация. Те придават на вътрешните мисли външна обективна форма. Понятието е основен конституент на комуникацията като общуване и общност. Светът е значим за субекта, доколкото той го е интерпретирал с определени понятия, чрез значимия свят се обозначава средата, а чрез нея субектът обозначава себе си –своята неопределеност в общото битие.

В основата на идеите за “понятие’ и “представа” лежи известен синкретизъм. Човекът няма инструментариум да мисли понятията терминологично. Субектът създава нови и необичайни образи в ситуация на неопределеност. Този познавателен процес актуализираопределени потребности и същевременно се проявява като защитен механизъм за преодоляване на някои негативни преживявания.

Предаването на информация чрез употребата понятия се отличава със знаков символен характер. Средствата за комуникация на най-общо могат да се дефинират като знаци , кодове и езици.

Процесът на общуване зависи от две условия:

1. Участниците в комуникацията да използват една и съща знакова система,

2. Системите да символизират едни и същи неща.

В релацията “понятие-знак” се актуализират две посоки на линеарност. Когато съществува знак, а се търси знакът има смисъл. Ако понятието екзистира, а се търси знакът, то понятието има свой знак. В отношението “понятие-детонат” понятието има предмет и предметът има понятие. Знакът е отношение, а не вещ, между означаващо и означаемо. За неговото разбиране и перцепция е необходим код.

Връзката между означаващо и означаемо може да бъде конвенционална или свободна. Понятийната мрежа е уговорена предварително, зада се достигне дисемитрично декодиране и да се избегне аберацията.

Триединството между “понятие”, “предмет”  и “знак” е обобщено в така наречения триъгълник на Фреге. Единственият връх обозначава предмета, които може да бъде както реален, така и абстрактен , но непременно трябва да се обхваща от субекта като нещо обективно съществуващо, което иска назоваване, именуване. Вторият връх представлява знакът, а третият- обозначава понятието за предмета, така наречения концепт или смисъл на знака, чрез който се добива представа за даден предмет или явление в обобщената му мисловна дейност.

Денотатът е първичното значение, конотатът –вторичното, което се получава в конкретния речеви акт. Умберто Еко счита, че в изобразителния език се намира втората артикулационна мрежа. В европейската семиотика фигурират два елемента- означаващо и означаемо. Семантичните значения са смислово производителни, произхождат от разликата между артикулираните елементи на езика.

Граничната зона, в която е възможно “сглобяването “ на човешкото присъствие и познанието за битието на символиката, именно символите означават преминаването от вещната към психичната реалност и обратно. Създава се възможност за преход от духовната абстракция към света на представимите и познати неща. Понятията съхраняват, поддържат в обръщение актуализираните, от масовото колективно съзнание (в частност личностното) символи.

 “Търсенето на интерпретация е търсене в посока на колективното съзнание, но така човечеството рискува да върви назад- до самото начало на мисловната дейност, там където не може да има  вече никакъв код”

                                                                           Еко, У.

Подобно движение би довело до сфера, в която понятията не ще са свързани с никакви референциални отношения.

Словото, осъзнавано в полето на културния генотип на езика, се употребява в номинативен аспект като понятие. Обвързването между него и субекта дава възможност универсума да се прояви в уникалността на създаващия акт. На понятийното придаване на смисъл. Концептът е постигане на всеобщото в уникалното, на “целостта” в единичното и проявление. Понятията нарушават представата за ограничената обозримост на субекта в безкрайността на трансцедента.

ТОЧКА 3.  Масовите комуникации и масовата информираност

Всяка комуникация цели някакво хорско множество и в този смисъл е заредена с масовост.

Акцент на масовостта е схващането , че духовнитеценности в средствата за масова комуникация начеват, осъществяват , не се адресират поименно. Те са безлични анонимно предназначени. Посланията се отправят към една аморфна съвкупност от читатели, слушатели, зрителите.

Масово комуникационните процеси отразяват текущата социална динамика и в това свое качество са комуникационното лице на социума във всеки един момент от неговото съществуване.

Преди време социолозите в свои проучвания към Българската национална тележизия и Българското национално радио, изтъкнаха обстоятелството, че почти никои от телевисионните зрители не разказва на близките си видяното, чутото предишната вечер [2].

Машинката “дистанционно управление” е откритието, което промени поведението на хората пред и с телевизора, както и тяхната култура и психология на общуване. Телеуправлението направи хората всемогъщи в свободата да избират илюзорната действителност, в която да се потопят и информацията, която да получат от своите комуникации.

ТОЧКА 3.1. Материализиран израз на желанието ни за комуникация или отказ от такава е дистанционното

Достатъчно е да натиснеш само копчето на “великата кутийка” и човек може да е едновременно навсяакъде, да се вмъква от една информационна действителност в друга. Той “прехвърча” от комуникативния акт, който е в дисонанс с  неговите нагласи в друг, който му се струва по атрактивен и разбираем.

И всичко това от моментната установка, от размислите, настроениятаи прищевките. Това е нещо, което при директната комуникация не може да стане, въпреки че е тайно желание на всеки от нас — да имаме начин, по който да ”включваме” и “изключваме” потоците от информация, достигащи до нас. В индиректното общуване техниката измисли всемогъчото дистанционно. С него ние не само имаме властта да избираме комуникациите по наше желание, но и възможността да се “изкючим” изцяло от такива, при това само с натискането на едно копче — щрак и край…

Телевизорът, е сякаш само мебел.

Преди властта на хората над информационния поток не беше толкова осезателна — трябваше усилие, за да смениш канали. Тогава и получената информация беше цялостна, и възможността за адекватна обратна връзка-реална. Сега заедно с дистанционното, в желанието си да бъде навсякъде, модерния телезрител е всъщност никъде. За него няма цялостна комуникативна картина, а само редуващи се, и то хаотично парчета от мозайка. От това превъртане на каналите, той не се установява никъде, а скача на хиляди различни места. Като се изключат моментните проблясъци на ценна информация, това е е почти тотален отказ от комуникация. При цялото си желание нещо да не пропусне реци-пиента всъщност пропуска основното. И както казва френския интелектуалец и журналист Бернар Пиво:

“Той вижда света като мозайка. Всяка вечер играе с пъзели, но никога не може да подреди частите им, колкото по-често натиска дистанционното устройство, толкова повече се превръща във воайорна всяка реалност и се откъсва от действителността”.

Това изказване води и до заключението, че може би причината младите хорада четат все по-малко е невъзможността върху писменното слово да се приложи “практиката на прещракването”. При книгите комуникацията също лесно може да бъде отхвърлена, но при тях не можем да изберем отделни елементи, защото те са органично свързани с цялото, неделими са от него.

Дистанционното успя да промени и изискванията на хората един към друг, накара ги да са по-взискателни и да искат изпълнение на желанията и мислите си на мига, така както телевизорът действа на повелите на ръката с дистанционното. С всяко едно техническо нововъведение пропастите в човешкото общуване се увеличават, а случаите на отказ от  реални комуникации и затваряне в себе си са все повече.

В смяната на каналите неуверения човек изразява себе си, своята мнима власт и сила. С дитанционното, той е способен да каже “да” или “не”, да “заличи” всеки който в реалния живот не би посмял да игнорира. Това обаче, не е истинския живот, не е реалното общуване:

“Горко на наивниците, които вярват, че да сменяш каналите значи да живееши като следствие , телеуправлението е живот”. /Бернар Пиво/.

С дистанционното човек живее щастливо и безпроблемно. Директната комуникация е нещо съвсем различно. Там хората са различни, всеки със своите слабости, страхове, със своите проблеми в общуването. Пред телевизора, компютъра, радиото, човек може дада изрази свободно себе си, избора си, но в реалния му живот това е много трудно.

Комуникацията не е само акт на властване, а взаимен обмен на информация. Получаваш я, осмисляш я, а после даваш своя такава под формата на обратна връзка.

А дали това е възможно по отношение на накъсаните пар-ченца информация, която получаваме от безкрайното прещрак-ващите канали?

Или по този начин излъчените потоци от информация просто потъват в нeбитието, без да са възприети от никого…

ТОЧКА 4. Култура, медии и власт

Отиващият си двадесети век ще се запомни с великата война,  която човечеството проведе за независимост от пространствените бариери, с превръщането на света в „глобално село“  и възникването на „свободно“ кибернетично пространство. Но дали необятните комуникационни възможности и супер технологии успяха да разчупят мисловните граници и да интегрират различни култури? Спомогнаха ли за духовното израстване на индивида или го направиха роб на нови авторитети и символи?  Не се ли превърнаха медиите във враг на различието и свободния избор и слуга на онези, които искат да ни накарат да забравим, че съществуват и други начини за самоутвърждаване, освен този да си купиш нови дрехи.

Глобализацията е път на унифицира хората до ниво на компютърни програми със запаметени файлове без лично мнение и свободна воля, подобно на героиите от измисления свят от филма „Матрицата“ където цялата действителност се оказа просто една огромна кибернетична реалност.

Още Хабербас дефинира основния проблем на пресата, че в степента на нейната комерсиализация самата тя бива мани-пулирана:

„След като редакционната част става зависима от реклам-ната част, пресата, която до тогава е институция на частните хора в качеството им на публика се превръща  в институция на определени членове на публиката в качеството им на частни хора — а именно в канал, в който привилегированите частни интереси нахлуват в публичността.“

Тези частни индивиди могат да упражняват властта си „дефизически“, безтегловно, бладодарение на медиите. От древни времена е известно, че пълководецът, успял да подчини психиката на войската има най-голям шанс в битката. Медиите проникват във всеки дом, използват фактора леснодостъпност и атакуват по съзнанието, подсъзнание, и установките на индивидите, за да ги превърнат във „войници“, от които се очаква еднообразно предвидимо поведение.

Основна цел на медиите е да създават чувство на неси-гурност в аудиторията, да разколебаят вярата в собствената вяра на индивидите, за да ги превърнат във „вярващи последо-ватели на храмовата символика“. Точно, защото те не наблягат на силата на рационалния разум, а на емоциите, чувствата, силата на въображението, са неспособни да променят света към по-добро и да изтръгнат болестите на съвременната цивилизация.

Медиите вместо да се преборят с расизма, етнонацио-нализма, религиозната нетърпимост, те са в състояние да ги възпламенят, да превърната даден локален проблем в глобален.

Макар сочени скромно за „четвърта власт“, те са единствени и пълновластни господари на възможностите за въздействие и манипулация на масите. А както беше казал един мъдър човек:

„Всяка власт развращава, абсолютната развращава абсолютно“ [2].


 

TOЧКА 5. Някои комуникативни и психологически особености на българското политическо събитие.

Едва ли има другоезичен еквивалент на българския израз „бистря политиката“. Открай време целокупния български народ упорито и със завидно старание подсигурява живота на гореспо-менатия израз в езика ни.

След като систематично бива подлагана на „бистрене“, то тя политиката, очевидно е мътна. Откак дойде „демокрацията“ ние с охота копираме западни модели на политическо поведение и култура, типично по нашенски ние повтаряме, а не възприемаме. В този процес прозира един от моделите за идентификация на българското, а именно неговата съпоставка с чуждия свят. Опитът да се самоидентифицираш с чуждото най-често говори за несигурност в националната идентичност. Така в пространството на Центъра свободно нахлуват чужди модели от Пери-ферията. Тяхното осъзнаване и правилно прилагане говори за културно развитие. Тяхното „папагалско“ повтаряне говори за криза на ценностите и начина на живот в Центъра.

Не ни стигаше, че пет века бяхме приравнени под общия знаменател „рая“, ами и след това 45 години ни обясняваха как всички сме равни, пък някои си бяха „по-равни“… Още Антон Страшимиров бе казал:

„Това приравняване води до избуяване на стадни инстинкти, до взаимно незачитане, до тотално отрицание на личностни заслуги, до унизителни и недостойни прояви в обществения и културен живот.“

И това, забележете, го е казал преди „45-годишното равенство“.

Какво ли щеше да каже след него?

ТОЧКА 6. Цензура върху и цензура чрез медиите

Информационните  връзки в обществото с помощта на средствата за масова комуникация винаги са били въпрос на баланс между две традиционно противостоящи си, но не непременно противоборстващи, страни: управляващи и управлявани, държава и поданици, политици и избиратели, елит и маса, богати и бедни и т.н. Присъствието на медиите в това отношение прави баланса деликатен, а самите тях превръша в основен фактор на въпросната информационна връзка; медиите или я улесняват,  с което я правят важна, полезна и за двете страни, или я деба-лансират в интерес само на едната, обикновено само първата страна: управляващите, държавата, политическия елит и т.н.

Коя от тези алтернативи избират за свой приоритет и ориентир медиите, зависи от типа обществено устройство, от степента на развитие на цивилизационния процес и на демо-крацията в дадена страна. Това са все фактори, благодарение на които, на медиите е предоставена възможност да поддържат информационно равновесие в обществото, да третират равно-поставено двете страни на социалните отношения. Затова и състоянието на такива феномени на демокрацията като плурализма, зачитането на гражданските и човешките права, свободата на словото, и мненията на гражданите могат да се видят в снет вид в положението на медиите в обществото, в съотношението „държава (управляващи)—медии“, в степента на тяхната свобода и независимост от държавата, съответно в степента на контрола върху медиите от страна на държавата и на онези, които я управляват. Именно вътре в тези граници: „свобода — контрол върху медиите“ следва да се определя онова специфично състояние на връзката „държава — граждани — медии“, което наричат цензура. В тази „тричленнка“ елементът „медии“ не е поставен в центъра, защото цензурата е отношение на държавата преди всичко към гражданите и едва след това към медиите.

Ясно е, че медиите винаги са зависими от публиката, която може, но не е длъжна да ги използва, от собствениците им, от икономическите условия, от правните норми, от професионалното обкръжение и др. Освен това може да има медии, свободни в едно, но зависими в друго отношение.

Степента, в която са свободни и независими медиите е в тясна връзка с обществената, политическата, идеологическара, пазарната, регулаторна околна среда на медиите, във връзка с това кой и как им позволява: да съществуват, да печелят, да информират, да развличат, да убеждават, да развръщават и т.н. По принцип съотношението „свобода — контрол върху медиите“ зависи от някои по константни положения, които важат и могат да се прилагат при положение, че е налице съгласие по това, че конституционното положение за свобода на словото е абсолютистко и че неограничена свобода на словото и на журналистиката няма.

1. Свободата на словото и ограничаването ґ безспорно са свързани с особеностите на националния манталитет и националната традиция.

2. Степента на правителствен контрол върху медиите зависи от типа управленска връзка между държавата и гражданите. От този тип се определя и характерът на цензурнаата регулация на медиите от страна на държавата.

Медиите управляват обществото, когато имат възмож-ността и свободата да бъдат коректив на властта, коректив на управленските решения в името на интересите на гражданите. Става дума за такова общество, в което медиите и журна-листиката се проявяват като относително самостоятелна четвърта власт, паралелна на останалите три власти: изпълнителна, законодателна, съдебна.

Общества, в които държавното управление се владее и прилага в името на частни, групови и партийни цели, различни от тези на обществото, като цяло. Тука регулацията на медиите се регулира чрез текущ, непрекъснат и оперативен надзирателен контрол. Става дума за общества с нестабилни обществено-политически устройства, общества „в преход“. Цензурата в такава атмосфера съществува в неустановен вид на документи и представлява непрекъснато променящи се от случай на случай забрани. Това отнема възможността на медии и журналисти за спокойна и общополезна дейност, поставя ги в пълна зависимост и подчиненост на частно-партийни цели, каквито обикновено ръководят подобна държава. Цензурата в такива общества е политизирана или пък става политизиране на класическите цензурни институции и механизми.

3. Колкото по-голяма е необходимостта от хомогенност на социалната структура, толкова повече намалява свободата на словото и се увеличават ограниченията за медиите. Обратно: колкото по-хетерогенно е ено общество, толкова повече свобода на словото то толерира; колкото по-развито е общест-вото, толкова по-неуловим, фин и дискретен е контролът, който се упражнява върху изказа.

Степента на свобода на словото или на цензурата върху него има един измерител: доколко различните социални групи с техните разнородни икономически, културни, политически и т..н. интереси получават възможност за публичен изказ чрез медиите. Но преди да се говори за това каква медиа структура се стреми да изгради дадена власт, важно е да се знае, че властта преди всичко се стреми да моделира самата социална структура. Хомогенната социална структура, например, която предполага включване на индивида в обща за социалното цяло програма, висока степен на неговата социализираност, оттам — социална интеграция и социална еднородност, е необходима или в зависимост от обстоятелствата, например при война, валутен борд и др., когато социалните различия могат да бъдат вредни за общата кауза, или в зависимост от политическите доктрини, които управляват дадено общество.

  В Принципа за свобода на словото и медиите се съдържа и принципът за защита правата на малцинството пред волята, диктата, тиранията на мнозинството.

Истински свободно е онова общество, което дава възможност за изказ на особените, нетрадиционните, специфичните, малцинствените мнения.

Сега в България функционират две форми на собственост върху медиите: държавна и частна. От гледна точка на политиката, на борбата между различните страни в политиката за държавната власт, може да се направи друго разграничение на медиите: надпартийни и партийни, независими и ангажирани медии. Явиха се и хора с много пари, които направиха нови частни медии — вестници, радиа и телевизии. Преструктурирането на собстве-ността даде възможност да се появат различни по партийна разцветка, а също така без партийна разцветка, независими медии, които заработиха редом с държавните.

Държавните медии — национално радио, национална телавизия имат предназначението да дават изказ на всички групи, сили, партии, индивиди и т.н. в обществото.

От тази гледна точка те трябва да бъдат пазени от страна на държавата, а и сами себе си да пазят от обсебване — от тези, които са на власт, или от тези, които задкулисно управляват държавата. Просто не би трябвало да има нещо по-плурастично от една държавна медия. А така ли е в България?…

Но да вземем частните медии, които вече могат да варират свободно. Те могат да бъдат партийно ангажирани, защото икономическото обвързване със собственика може да ги обвързва и с политическите му идеи и съответните му партийни ангажименти; могат да бъдат и независими, какъвто именно вариант си избраха българските частни медии [2, с.250-285].

На съдържателно равнище е обаче, частните медии и преди всичко вестниците се сринаха до такова еднообразие, което напомня сивотата и монотонността.

Но така или иначе, проблемът на медиите, включително и проблемът за тяхната независимост от натиск и диктат (цен-зура), е в това, че властта гледа на тях като на средство за социално управление, а не като на информационен фактор в живота на обществото, като на фактор, който задоволява една от най-важните потребности на човека.

В заключение може да се каже, че въпросът за цензурата трябва да бъде съотнасян с въпроса за свободата на словото и неговото гарантиране или ограниченост.

Заключение

Актуалността и значимостта на подобна изследователска работа непосредствено е обусловена от новата среда в която се срещаме, комуникации и културна среда.

Формите, средствата, методите се променят постоянно. Оценката на ситуацията — като се започне от техническите открития и се стигне до различните сфери на културата.

„Но, в практиката се оказва друго — лека полека сътрудниици окупират никнещите като гъби терени на медиите, без да познават основно предисторията, фона на развитието, душата, перспективата на дадената дейност“ [9].

„Всеки знае и признава, че медийното изкуство е с по-голямо влияние върху масите от всяко друго изкуство. С известна самосъжалителна тревога това се взема предвид и от официал-ните пазители на културата. Но никой не признава, че от това по необходимост следва, че трябва да разбираме от комуникациите, подготвяйки се с насочван, от компетентно образование, вкус, за да не бъдем подвластни на най-специфичното за епохата ни голямо духовно влияние като на някаква неразумна първична сила. Въпрос на духовността и ценността на нацията е на какво ниво медийна култура можем да ги възпитаваме.“

Имаме нужда от кодекс на поведението, от програма за действие, от методологичен съвет, от исторически преглед. Всичко това естествено е полезно за онези, които живеят пълноценно в модерния свят на медиите и са осведомени не на средношколско ниво в теорията и практиката на тази все по-важна област.

Ако установеното общество управлява цялата нормална комуникация, като я потвърждава или анулира според социалните изисквания, тогава ценностите, които са чужди на тези изисквания вероятно нямат друга среда за комуникация, освен необичайната среда на художествената измислица. Естетическото измерение все още съхранява свобода на изразяването, която дава възможност на „писателя“ и на „художника“ да наричат хората и нещата с техните имена — да дават име на онова, което другояче няма име.

Литература

1.                 Аргаил, М. и др. Анатомия на човешките отношения, С., 1989

2.                 Българско медиазнание, т. II, Балканмедиа, 1998

3.                 Василева, Е. PR — отворена система за комуникации, Пари, № 3, 6.I.1999

4.                 Връзки с общественността и изграждане на доверие, С., 1996

5.                 Деянов, П. Комуникацията — семиотичен, психологически и синейдетичен прочит, С., 1998

6.                 Деянов, П. Лекции

7.                 Ерасов, Б. Социална културология, С., 1997

8.                 Идеи в културологията, т. I, С., 1990

9.                 Морен, Е. Духът на времето, С., 1995

10.             Николов, Е. Синейдетика — обща теория на комуникациите, В., 1999

11.             Николов, Е. Лекции

12.             Николов, Е. Философия на комуникацията, С., 1988

13.             Николов, Е. За субекта на културата, сп. Проблеми на културата, бр.5, С., 1985

14.             Пекачев, В. Комуникация и социално развитие, сп. Проблеми на културата, бр.1, С., 1984

15.             Попова, С. Общуването — същност и проблеми, сп. Проблеми на културата, бр.1, С., 1984

16.             Проданов, В. Глобалните проблеми и съдбата на България, С., 1999

17.             Райков, З. Комуникативната програма — основно средство в пъблик рилейшънс, Пъблик рилейшънс и реклама, септември-октомври, 1996

18.             Русев, П. Критика на неразумната дейност, С., 1998

19.             Тодорова, Е. Социална психология, С., 1994

20.             Томов, К. Новата култура — 21 век, С., 1993

21.             Хикман, К. и др. Съвършенството като цел, С., 1991


Настоящата разработка може да използвате непосредствено, след като я копирате (SELECT ALL--> COPY --> ... PASTE в нов файл на MS Word), след което запазете файлa (SAVE/ SAVE AS) с подходящо име в подходяща папка и редактирайте, както желаете.


Ако вместо това, предпочитате направо да Ви изпратим файла 1010203.doc на Вашия e-mail адрес, е необходимо да заплатите за услугата 3 лева по фирмената ни микросметка, например on-line чрез ePay.bg (вж. бутона вдясно).
Може да платите и от банкомат   (чрез B-pay), но е необходимо да ни известите с празен e-mail, в който полето Относно/Subject да съдържа текст от вида: ПЛАТЕНО/PLATENO дд/мм/гггг чч:мм тема/tema: 1010203
платете 3 (три) лева
След като натиснете бутона ePay Now, автоматично ще бъдете пренасочени към сайта на ePay.bg, където фактически ще извършите плащането. След като платите (или не платите) системата отново ще Ви върне на нашия сайт. !!! ВАЖНО: При попълване на електронния формуляр на ePay.bg, в полето Информация, която получателят ще види за Вас, е необходимо да изберете E-mail, за да Ви изпратим файла на този, посочен от Вас, e-mail адрес ometeo.com