Човек утвърждава присъствие в света посредством общуване с другите, чиято дейност се осъществява с помощта на комуникацията. Чрез нея човек осъществява връзките си с другите и света. Тя е механизмът, чрез който се разгръща културата като общо усилие за един или друг социален субект.

* Няма човешко съществуване без комуникация

* Комуникацията съществува между индивиди, поколения, между културни общности

Всичко това е възможно, само защото културата се проявява и развива като специфично средство за съхраняване, стимулиране и развитие на връзката между хората като хора. Тя ни кара да се нуждаем постоянно един от друг и в този смисъл нейното въздействие има интегриращ ефект върху отделните индивиди.

Няма общества, които да не са създали своя култура. Това означава, че тя винаги опосредствува, макар и в различна степен социалния живот на хората.

По определение, тя е общуване във всяко отношение и по всички стъпала на общественото действие и поведение. Погледнато аналитично, комуникацията е механизмът, чрез който се разгръща културата като общо усилие на един или друг социален субект. Тя е по-широко разбираният процес на общуване между хората, включващ всички вербални и невербални средства [13].

Настоящата дипломна работа си поставя за цел да проучи различни точки в процеса на комуникация в културното общество.

Осъществяването на тази цел предполага да се решат следните задачи:

точка 1. Проучване и анализ на литература по темата.

точка 2. Проблема за преживяването на комуникациите — ценно, ценено, оценка.

точка 3. Качеството на предаваната информация чрез средствата за масова комуникация.

точка 4. Култура и масови комуникации — съвре-менни аспекти.

Първа глава

Културни проекции на масовите комуникации

Точка 1. Диалог между хората в културното общество

Понятията „масова култура“ и „масова комуникация“ се покриват в един смисъл:

* Масовата култура се разпространява чрез масовите комуникации.

Масовата култура е ново явление, разпространено чрез средствата за масова информация.

* Поява на огромна публика (хора със свободно време и средства за културата)

* Издигна се равнището на живота

* Задълбочи се отчуждението помежду ни (от-слабнаха връзките между нас)

Масовата култура е на масовото общество, чиято характеристика е, че е единствената на равнището на съвременните социални реалности.

* тя е силно адаптивна и интегрираща хората към обществото

* не дава право на едно общество да се разпадне (което е и основна нейна ценност)

Всяка култура е единство, а не конгломерат от елементи. Една култура е научна, художествена (ценности на изкуството); религиозна (ценности на религията). Ценността Ј дава възможност обществото да се развива, инак то би останало на „равнището на мравуняка“ [7].

Ние, щом сме действащи същества, следователно комуникираме. Всички явления на културата се раждат там, където хората общуват.

Културата в социалния живот на хората поставя индивидите в отношение, при което те някак си са приравнени, т.е. чувстват се равностойни един на друг и един спрямо друг.

Социално-икономическите разлики обаче продължават да съществуват помежду ни.

Вярно е, че всеки от нас живее в свой собствен свят, изразен във вътрешното ни Аз. Всяко човешко създание е обособено, изолирано, отделено от другите. Комуникацията като контакт помежду ни се явява моста на тия различни светове, и за да достигне някой от нас до света на другия, трябва по-голяма прозрачност. Ние хората сме доближени до айсберга — една трета от нас е видима, а две трети са невидима, скрита част. И всеки има право на избор — колко от същността си да разкрие при комуникацията с другите, като задава или отговаря на въпроси, споделя.

Противопоставянето ни често пъти преминава в друга форма на комуникация, а именно отчуждението, свързано с чувството на безделие и умора в нас, които дотогава сме водили борба помежду си. Това явление настъпва не само сред хора, които малко се познаваме и нямаме много общи интереси, но и сред такива, които сме свързани с общо социално задължение, принадлежим на едно семейство или група.

Именно взаимната ни комуникация се характеризира с:

* Дистанциране;

* Отчуждение;

* Равнодушие.

Много често се гледаме един друг, но това което виждаме не ни изглежда важно; това което слушаме е монотонно, неразбираемо. Възможно е човек да има едно мнение, а да действа според друго, както и да няма мнение и да се подчинява на нечий авторитет.

Доста от нас още от детските си години сме научени на отсъпчивост и пасивност, като полезни нам стереотипи на комуникация, и които в продължение на дълги години осъществяваме този модел в своите контакти с хората.

Днес, след като човека се раздели с участта да бъде свит или непроницаем, както бе в миналото, характерна стана неговата изява. Той стана особено чувствителен към фалша и формализма в съвременното ни битие. Мислещия и културен човек винаги остава верен на себе си, като постоянно преустройва вътрешната си нагласа, за да навлезе в атмосферата на обективната обстановка, с цел да извлече максималните положителни резултати от комуникацията с партньорите в нея.

Като че ли живеем в сянката на алиенацията на личността — тя непрекъснато се отчуждава, дори и от самата себе си и — боледува, наркоманизира се , самоубива се.

Като основна причина за кризата не е ли основния дефект на съвременната цивилизация, погрешната ценностна йерархия — на върха са материалното, парите, властта над другите, низшите удоволствия.

Тази жестока борба за материални блага определя отношенията, комуникацията ни с хората. Когато ги виждаме, ние изпитваме студено безразличие, страх или злоба, завист, дори презрение. Социална ситуация на напрегнат случай е срещата ни с тях.

Способността в комуникацията с другите хора за постигане на обща социална дейност непрекъснато намалява. А настъпи ли въtрешен срив в отношенията между собствените ценности и външния свят, двете страни ще се уронят взаимно — ценностите ще деградират до усещане за празнота, незадоволеност и обща подтиснатост, а светът за жалост ще се превърне в „изкривено огледало“.

Точка 2. Култура и културни феномени в структурата на социума

Комуникацията свързва две или повече социални тела в едно по-голямо и по-обхватно социално тяло [10, с. 55-92].Всеки човек живеее с други хора и общуването с тях, чрез сведения, знания, идеи, вяра и преживявания е постоянен спътник.

Комуникацията е вплетена в съществуването на обществото и както и да си го представяме, тя, комуникацията винаги е там. Като обект на внимание от страна на много научни дисциплини, тя е подложена на конкретни и специализирани изследвания от различни гносеологични позиции и интереси. Например науките:

* Социо-логията

* Психологията

* Педагогиката

* Естетиката

Най-голямо приближаване на социологията до теорията за комуникацията е разбирането ґ като сбор от всички социални връзки. Тя вмъква в допълнение и понятието „колективно съзнание“. Човекът е човек, когато се осъзнава като част от заобикалящия го свят и от своята обществена среда. Но той се самоосъзнава и като част от духовния свят, т.е. в отношенията си с „другите аз“, с участието си в „ние“ [10, с. 42-58].

Няма и не може да има социален живот, ако той не се изживява чрез съзнания, които са в отношение помежду си.

Интересът от страна на психологията е свързан с психичното като явление. Човешкото съзнание е отличено от съзнанието на другите животински видове по своята социална характеристика.

И тъй като психичното явление е социално обусловено генетично, функционално, психологията се насочва към мястото на комуникацията в социалните измерения на психичното — в различните състояния на обществената психика, в междуличностните връзки в или вън от отделните групи, в слуховете, и други състояния на обществена психика.

За близостта на педагогиката говори самия предмет — възпитанието. Връзката се осъществява между възпитателя и възпитавания.

* предаване на знания

* предаване на ценности

Сред тези науки, ще спомена и ролята на естетиката в комуникационния процес, приела изкуството като явление сред обществените явления.

В действителност социалното начало в изкуството е творческо, втъкано като вътрешен комуникационен механизъм. Отношението „художник-възприемащ“, олицетворява екзистенциално и комуникативната природа на изкуството, прави естетиката по необходимост и естетика на художествената комуникация.

Науката „синейдетика“, като че ли изпъква най-добре в качеството си на понятийна импликация за изследване на всички възможни аспекти на комуникацията. Като дума тя е изкуствено словосъчетание от езикови единици в старогръцкия речник, които взети заедно означават „наука за духовно общуване“ [5, с.22-45}.

Първото, с което понятието се свързва е със съдържанието и обема на понятието „комуникация“. Насочва изследователския си интерес към неговия възлов признак — съвместното усилие за постигане на едно или друго общо духовно състояние между хората и хорските множества. Набляга на преден план съприкосновението между съзнанието на хората, участващи в него.

Налице е някаква духовност, която трябва да бъде споделена с друг; въвеждайки съответното средство, източникът на комуникативното действие буди у съзнанието на другия същото духовно състояние, което сам той изпитва, и актът е успешен, той се превръща в акт на заедност, т.е. в смисъл на споделено духовно състояние.

Синейдетиката набляга върху съприкосновението на двете „аз“. Едното „аз“ преполага другото, което от своя страна предпоставя първото, за да не останат и двете никога насаме със себе си [12].

Синейдетиката въвежда в своята система комуникационна основна единица, която се означава с думата „синейдезис“, който пък е основната клетка на комуникационния процес.

При синейдезиса интерпретатора възприема знака, за да осъзнае някакъв предмет, свързан с този знак, т.е. едно човешко същество възприема някаква вещ (явление), което насочва вниманието му към друга вещ (явление). Процесът започва от интерпретатора, преминава към знака и стига до означаваното.

Интерпретаторът е начинател (комуникатор) в прекия смисъл на думата, слагащ началото на синейдезиса. Оповестява състояние на съзнанието си, за да го направи достояние на себеподобните. Друг субект на синейдезиса е аниматор, или наречен „реципиент“, чиято функция е възприемането. В действителност у него се осъществява духовното съприкосновение. Усилията на реципиента са в „разчитането“ на онези вещи и явления, които въплъщават в себе си едно или друго духовно състояние, които са създадени като негова явност [13].

Синейдезисът е съвкупност от свързани по определен начин отношения. Вън от тях начинателят (комуникатор) и аниматорът (реципиент) са просто живи същества, а средствата за общуване — нещо сред нещата.

Както синейдезисът като цяло, така и неговите съставки (елементи) проявяват комуникативните си качества тогава, когато са в отношение помежду си.

В анализа на синейдезиса начинателят (комуникатор) е олицетворение на едно духовно състояние, което той се стреми да екстериоризира, а аниматорът (реципиент) — на духовност, която чрез определен обект той желае да интериоризира.

Казано общо, духовността е екзистенциалният списък на синейдезиса. Тя е неговата цел, съдържание, начало и завършек.

Във философията е известно твърдението „всяко съзнание е съзнание за нещо“, което имплицира схващането за духовни релации, двете страни на които са предметът и мислещото същество, т.е. обект и субект. Във „Философия на комуникация“ връзката им е наречена „субектност“ [11].

В своя духовен аспект синейдезисът изпълнява ролята на механизъм, чрез който един и същ предмет се осъзнава от много човешки същества.

Пъвостепенна негова функция е да осигурява социалното сцепление.

* Социално е всяко действие и поведение, което се извършва съвместно от множество човешки същества и е мотивирано от общи идеи, цели, проекти и интереси [10, с.57-68].

Духовното съприкосновение между човешките общности никога не е пряко социално, а опосредствувано от личните синейдетични изяви, които в определен момент раждат социалните. Например:

* Две тълпи на политическия площад могат да общуват помежду си и като групи, но това е общуване само между групи.

Синейдезисът участва в самото изграждане на различни общности. От конфигурацията на множеството синейдетични връзки зависи конфигурацията на съответната хорска общност. Да опишеш, обясниш една човешка общност, това означава да опишем, типологизираме и обясним множеството синейдетични връзки, осигуряващи нейното сцепление.

* Съседът, с когото не общуваме, е много по-далеч от нас в сравнение с човека от друго селище, с когото обаче имаме постоянна телефонна връзка.

Начинът, по който са съчетани синейдетичните връзки в една социална структура е фактор за нейното оцеляване. Но доколко и в какъв смисъл културата и комуникацията съвпадат помежду си?

* Ако културата е поведение, тъждествено със съзнателното и целенасочено преобразяване на съществуващото (а тя е именно това), синейдетичните отношения изпъкват в качеството си на звено в това общо културно усилие.

* От друга страна, ако комуникацията е процес на духовно съприкосновение и поради това намира място във всички сфери на обществения живот, то гносеологически равноправното съществуване между синейдетиката и културознанието е очевидно.

Точка 3. Масовите комуникации и културната действителност

В цялостното развитие на духовното общуване светът на комуникативните средства постепенно, но пък трайно е създал своите общи закономерности, произтичащи от собствените формални, структурни и функционални признаци на комуникациата. Очертават се също трайни тенденции от чисто технологично естество в разрастналото се количество и разнообразие на комуникативните средства. Електронизацията на mass-media, разгръщането на „tele“-информационните връзки и тенденцията към мултимедийност са сред безспорните примери.

Опит да актуализира различните видове комуникации, прави Доменик, според когото тя е разделена на три [7, с.165-274]:

* междуличностна (взаимодействие на човек или група с друг човек или група).

* масова (представяне на публични съобщения, насочени към голяма аудитория).

* междуличностна комуникация, подпомагана от машини.

Качеството „масовост“ е скрито в същността на комуникацията, която като такава не може да е лична, а процес насочен още с раждането си към другиго.

* Всяка комуникация цели хорските множества;

* Духовните ценности в средствата за масова комуникация са предназначени за масата;

Масовокомуникационните канали усилват обществения престиж на съобщенията, осъществявани чрез тях. Но това важи за съвкупността им, докато по степен на въздействие при отделните форми се различават. Например:

* в пресата

* в радиото

* в телевизията

Пресата, например придава по-голям престиж на дадено съобщение, в сравнение с неговата радиореализация, и още по-голям в сравнение с телевизионното му проявление [2].

Интерес представлява вида комуникация, комбинираща характеристиките на междуличностната и масова комуникация. Един или няколко индивида общуват чрез механично устройство или устройства с един или няколко приемника. Комуникаторите и реципиентите могат да са или да не са отдалечени във времето и пространството, а механиното устройство може да бъде микрофон, телефон, лист, молив, компютър и др.

Към този тип комуникация най-приближена е комуникацията в Интернет, където всеки отправя посланията си към конкретна личност. В такава среда освободеността на говоренето, за гражданското общество, за правата и свободите, за отговорностите и задълженията превръща разговора в едно особено полезно социално действие.

В лицето на комуникационната мрежа Интернет намира ярко въплъщение процесът на комуникационна компресия във времето и в пространствените измерения. Чрез Интернет това сгъстяване във времето и в пространството вече се разпростира върху съвкупния комуникационен процес, обстоятелство, което може да създаде и нов начин на мислене.

Ако една революция не е революция в комуникациите, то тя не е никаква революция [2 ,с. 675-711]. Този афоризъм носи в себе си идеята, че всяко фундаментално обществено преобразование засяга спойката на съвместния социален живот; а тя се съдържа и осъществява във и чрез комуникацията.

Безпрецедентния ръст на масовите посредници в началото на 90-те години доведе до появата на близо хиляда заглавия на вестникарския пазар.

Плурализмът в разширяващото се комуникационно пространство неизбежно изостри конкурентната борба.

След една продължителна информационна диета, получихме възможност да гледаме освен двете национални програми

* •Канал 1•

* •Ефир 2•

още предавания на доста частни канали, както и стъпилите на българския телевизионен пазар чуждестранни телевизии.

Българската комуникационна революция в голяма степен носи характеристиките на националната психология. След почти половинвековно обезличаване на медиите и превръщането им в рупор на една единствена партийна структура, която се е сляла с държавата, освободените от тоталитарния диктат радио, телевизия и печат нелеко се приспособяват към новите условия, в които пазарните принципи започнаха да играят първостепенна роля. Независимо от, провъзгласената и на практика реално осъществяваща се, свобода на словото, автоцензурата продължава да се проявява като най-устойчивия и консервативен рецидив на миналото. Седем години след демократичните преобразувания в България, продължаваше да битува схващането, че националното радио и телевизия са държавни, а не обществени. И че те не могат, а и не трябва да отразяват друга политика, освен политиката на управляващата партия или коалиция.

Как иначе да обясним фактът, че след всяка смяна на изпълнителната власт следва и смяна на шефовете на националните електронни медии.

Държавата, като че ли продължава да държи в подчинение медийния пазар. Тя е собственик на основни технически и технологически производствени мощности — например БТК.

Във всяка нормална цивилизована държава гражданинът знае идейната, политическа и естетическа платформа на предпочитания от него всекидневник, списание, радио и телевизионна програма или канал. Знае чия собственост е „неговата“ медиа [2].

Но в крайна сметка и в Европа не всичко е толкова перфектно, както ни се иска да бъде — на нас, българите, запътени към ценностите на Стария континент.

Точка 4. Рекламата като културно явление в масовите комуникации

„Рекламата е изкуство за масово комуникативно въздействие“.

* По правило тя се означава като „инструмент“ за внедряване на конкретни потребности, включващи ценностната система на икономическите, политически интереси.

* Тя е умението да продаваш чрез печата.

Семантиката на всяко рекламно послание се гради около определено поле от ценности.

Семантичната граница на рекламната действителност или пространственото разположение на културните установки ни дават нейната структура, а времевите — формата, която тя има за момента.

Семантичното равнище описва разчитането за значението на знака. Дава вътрешните, съдържателни характеристики, чрез които изобразеното посредством различни техники се представя пред аниматора.

Специалистите по връзки с обществеността говорят за типология на рекламното каре със заобикалящата среда [5, с. 247-252].

* Доминантност (превес на рекламното каре), различимост

* уравновесеност (симетрия по отношение на средата)

* липса на зримост (неразличимост, размиване на граници)

* цветово и структурно решение на карето спрямо фона

* контраст, постигнат въз основа на структуриране и естетика на възприятно-пред-ставната връзка, а не на цветовото решение

* мимикрия постигната въз основа на структуриране на самото каре

Семантиката описва смисловото ядро на знаците, като разчитане на значението им , като разбиране, четивност, достъпност, различимост, собствен смисъл на изучавания обект, диференциация на останалите.

Семантиката е ключов акцент в семиотиката. Тя е наука за отношението между реалното и означеното, между означеното и мисълта, между мисълта и означаващото, между означаващото и словото.

Фердинанд дьо Сосюр определя семиологията като наука „за живота на знаците в лоното на обществения живот“, като една обща теория на знаците. Собственото развитие на семиотиката довежда до изключително прицизиране на процеса „означаване“, на интерпретацията на знака и на отношенията между знаците, на тяхното съчетаване, и сцепление в различни семиотични структури.

Понятия, описващи техниките и обектите на рекламното изобразяване в ракурса на семантиката

* МОНОЛОГИЧНОСТ – ДИАЛОГИЧНОСТ

* ИНТРОВЕРТНОСТ – ЕКСТРОВЕРТНОСТ

* ПАСИВНОСТ – АКТИВНОСТ

* СТАТИКА – ДИНАМИКА

* СТУДЕНО – ТОПЛО

* ИНДИРЕКТНО – ДИРЕКТНО

* РАЦИОНАЛНОСТ – ЕМОЦИОНАЛНОСТ

* РЕАЛИСТИЧНОСТ – МЕТАФОРИЧНОСТ

* ПРАГМАТИКА – ХЕДОНИЗЪМ

* НАСТОЯЩЕ – БЪДЕЩЕ

* НАСТОЯЩЕ – МИНАЛО

* БЪДЕЩЕ – МИНАЛО

* ХАОТИЧНОСТ (НЕГРАМОТНОСТ)

– КУЛТУРA НА РЕКЛАМНИЯТ ИЗКАЗ

* ИМИТАЦИЯ НА ДРУГИ ЗНАКОВОСТИ (КЛИШЕТА, ШАБЛОНИ)

– НОВАТОРСТВО ПРИ ИЗОБРАЗЯВАНЕ

* ИМИТАЦИЯ НА ЧУЖДИ КУЛТУРИ

– НОВАТОРСТВО, НЕ-ПОДРАЖАЕМОСТ СПРЯМО ТЯХ

* ВПИСВАНЕ В КУЛТУРАТА НА ВЪЗПРИЯТНО-ПРЕДСТАВНАТА ВРЪЗКА НА МЕДИЯТА – ДИСОНАНС С МЕДИЯТА

Въздействието на рекламата (т.е. осъществяването на рекламната възприятно-представна връзка) е функция на онова, което рекламата прави като технология — това е съдържателната страна на рекламата.

Като технология тя се разгръща в парадигмата на това да [5]:

* обработва информация за обекта;

* представя тази информация чрез символно заместване на липсващия обект;

* доказва качества;

* изтъква качества;

* изтъква значения;

* аргументира (рекламни аргументации и апели в чиято структура става формообразуването на Рекламния Аз).

1) Аргументацията при изобразяването се обвързва с нивото на биологичните (жизнени потребности).

2) Аргументацията при изобразяването се обвързва с нивото на социалните потребности (престиж; подражание; комформизъм; просперитет и пр.)

3) Аргументацията при изобразяването се обвързва с нивото на ценностите и духовната съпреживяване на Аза с Рекламния Аз.

4) Аргументацията при изобразяването се обвързва с технологични принципи, изключващи духовните проекции спрямо аниматора.

5) Аргументацията при изобразяването се обвързва с видими, зрими (образни или метаобразни) формални характеристики на обекта, предполагащи преди всичко неговото „харесване“.

Втора глава

Анализ и изследване на масовата комуникация като културно явление — методологически аспекти.

Точка 1. Масовата комуникация и ролята ґ в културната общественост

Крие ли опасности информационната лавина, съвременните информационни технологии и информира ли информацията, или създава причини за страх и тревожност сред масовата аудитория.

Тук понятието информационна тревожност е осмислено и въведено от гледна точка на болезнения в съвременното общество въпрос:

Когато има прекъсване на поведенчески ситуации и нарушаване на психологическия комфорт на аудиторията от съдържанието на предаваните по различните канали информационни дразнения и при подходящи обстоятелсва, свързани с начините на отразяване и коментар на съобщенията се счита, че налице са обстоятелсва, предполагащи появата на симптомите на масова тревожност.

Тревожността на психично равнище се доразвива от преценките за несигурност, съмнения или заплахи при от състваща локализация на източника на заплахата [6].

Възприемащият информацията не показва съпротива и тенденция към действие, няма първична реакция спрямо афекта на заплахата и заместването с ясен импулс за справяне със ситуацията. В такава ситуация се намира съвременната аудитория след прекараното време пред екрана, слушането на радио или прµчита на вестник. След час, два от акта на комуникация за нея е трудно да възпроизвежда в детайли информацията, освен тази, обвързана със заплахи, убийства, пожари, политическа нестабилност, кражби, насилия и други субверсивни медийни доминанти на иначе суверенните медиа.

Строго контролирания достъп до световната информационна пикантерия и неудовлетвореността от управлението на революционния социализъм в Източна Европа, даде тласък на масово разпространявана сега журналистическа и политическа порно-графия. След разрушения стар културен модел, освободената от контрол информационна лавина, подгря емоциите на медиата във висок тираж, който успоредно с осъществяването на печелившата за тях идея за удовлетворяване на информационния глад, натрупаха редица социо културни и социо психологически проблеми.

От близо десет години, телевизията въздейства силно с визуалния ритъм и конкретна сила на внушавания политически, морален, духовен и нравствен упадък. Пресата улавя това, което се продава сензационно, без да подозира ефектите от непрекъснатата коментирана социална депресия.

Тревожността като резултат от деструктивно водената медийна политика, както и сродните форми на паника, агресия, самота, произтичащи от общия социален дискомфорт, са проблем на съвремието. Същността в казаното е, че правото на масовата комуникация е морално човешко право и социален феномен, определяни от културните ценности на всяка нация.

Общуването чрез посредничеството на медиа е, а и ще бъде, резултат от развитието на информационните технологии, които обществото дължи на гражданите и които гражданите имат правото да ползват с всички белези на лоялност, етика, морал и вяра в институциите, поели социалния ангажимент на комуникатори [5, с.29-32]. В противен случай ще се получи отказ от комуникация.

Точка 2. Основни предпоставки при изследване на феномена културна действителност

Културата е феномен на всяка социална общност и група.

Хората са най-ценният ресурс за обществото. Комуникационната политика на общностите се насочва не само към работа с външните публики и изграждане на положителен образ сред обществеността. Тя обръща внимание към своите начинатели като се старае да ги обвърже емпатично с целите на организацията.

* високо се оценяват професионалната подготовка и знанията на начинатели и комуникатори

Високото равнище на образованието и разместването на предпочитанията и ценностите правят съвременния човек по-чувствителен към естеството на информацията, с нарастващи претенции към условията за нея, която му предлага масовата комуникация.

„културата е съвкупност от ценности, норми, убеждения, които са се развили в хода на историята на едно общество и които се споделят от нейните индивиди“.

тя е динамичен феномен, представляващ непрестанен поток от информация във вид на символи, модели на поведение и отношение за заобикалящата среда.

Според Хикман и Силва, всяка несръчно проведена реформа в областта на комуникацията чрез реорганизации, промяна на политиката, стратегията или вътрешните правила ще доведе до сериозни проблеми при комуникационната информираност на обществото.

Когато изучава комуникационната култура, за която работи специалистът по вътрешни комуникации получава информация за:

* поддържането и разпространението на комуникационните норми, ценности, символи;

* нагласите и ориентациите на обществото;

* събития и процеси от близкото минало в тясна връзка с проявленията в настоящето;

* изградените неформални системи за приемственост между поколенията;

* вътрешната диференциация на неформалните групи;

Терминът организационна култура, първоначално се разглежда като обобщено понятие на съвкупността от методи и подходи, които се прилагат в управлението с цел да се изгради между работодатели и работещи чувството за принадлежност и съпричастност към организацията, в която работят.

Идеите на тази културно-масова организация поставят в центъра на вниманието човек и общество. Към тази организация специалистите по вътрешни комуникации подхождат от позициите на максималната обективност и реализъм. Самата култура не върши чудеса. Тя е резултат от продължителна съвместна дейност на специалистите в рамките на дадена организация.

Като се основаваме на основните положения на системния подход можем да дефинираме тази организация като отворена система, изградена от относително автономни групи хора, обединени от стремежа си да постигнат предварително поставени цели, осъществяването на което предполага наличие на координирани съвместни действия.

* културата е феномен на всяка социална общност и група и следователно на всяка организация

* организацията представлява единна система, която поддържа постоянни взаимо отношения с динамичната и сложна външна среда

Според редица изследвания, ето и най-важните условия за делови контакти [20]:

• да работят с хора, които се отнасят с уважение към тях;

• работата да е в интерес за организацията и за външната среда;

• да имат възможност да развиват способностите си;

• да работят за хора, които се вслушват в предложенията за подобряване отношенията между тях и външната среда;

• да имат възможност да премислят нещата, а не само да изпълняват някому нареждания;

• да виждат и преценяват винаги крайните резултати от дейността си;

• да работят за способни ръководители;

• да се чувстват осведомени за това, което става в колектива;

• да се споделя взаимно знание за организацията и външната ґ среда.

От обзора на литературата по темата можем да изведем следното работно определение за културната организация [4]:

Организационната култура е израз на отношението към външната среда; основава се на създадени и отработени в организацията традиции, модели на поведение, ценности и норми. Специфични индикатори на културата са професионалния език, отношението към иновациите. Със своята дейност те подчертават взаимното разбиране, приемане, сътрудничество и отговорност между масово-комуникационната организация и обществото. Добрите, откровени отношения помагат за привличане и задържане на външния възприемащ свят; увеличават неговата информираност.

Подобно на традициите в семейството, организационната култура се гради дълги години от хора с подчертани качества на лидери. Според Хикман и Силва „всяка несръчно проведена реформа в областта на културата чрез реорганизации, промяна в политиката, стратегията или вътрешните правила ще доведе до сериозни проблеми при медийното представяне и отношение към възприемащото общество“. Като специфична връзка между хората, обединени от общи цели и от желанието си да ги постигнат, от готовността да предават обществените проблеми на външния свят. Медийната организационна култура е ценен ресурс на специалистите по средства за масова комуникация.

* отношение към външния свят

* начин на предоставяне на информация

* начин на преодоляване конфликта между масовите комуникационни средства и техните възприемащи

Масовата комуникация се стреми да поддържа постоянни връзки с външната си възприемаща среда. Сътрудниците, работещи в нея пред свободното време активно общуват и съзнателно обменят със своите читатели, слушатели, зрители, установени от културата на тяхната организация модели на поведение и отношение.

* Елементите на една организационна медийна култура са [4]:

• по-висока отговорност на сътрудниците пред обществото;

• способност да работят в съответния медиен екип (радио, телевизия);

• повече информация за ежедневието на обществото;

• свобода при обществени изказвания, но не свободия;

• хуманизъм;

• комуникация, ориентирана повече към културата, психологията, ценностите, нравите на обществото;

Елементите на една култура са следните:

• външна среда;

• лидери;

• обичаи, ритуали, норми;

• ценности;

• системата на класификациите в една организация;

Няма да се спирам подробно на елементите поотделно, а само ще отбележа, че:

Външната среда като елемент представлява съвкупност от всички фактори, оказващи въздействие върху поведението на организацията вътре.

Лидерите са главнията и водещ фактор в една организация като медиата.

„Те представляват феномен на груповата динамика, при който в резултат на взаимодействието между членовете при изпълнение на дадена обща дейност, едно или повече лица се издигат за организиране на групата при решаване на комуникационната култура на обществото“ [4].

На лидера е присъща организаторска функция, той е авторитет, ползващ се с доверие и влияние и притежава голям принос за постигане на обща комуникация между членовете и обществото.

Лидерите са личностите на организацията. Те създават стила ґ, определят нейната физиономия и участват активно в изграждането на нейната комуникационна култура.

Успеха на организацията им зависи от способностите им да [4]:

• избягват да създават напрежение, атмофсера на безпокойство, да прекъсват или се намесват в дейността на подчинените;

• мислят позитивно;

• имат смелостта да вземат, отстояват правилно отношения;

• вслушват се винаги в мнението на хората си;

• стремят се са избягват ненужни конфронтации.

Системата за комуникации като елемент от организацията ще отразя по следния начин:

Като цяло работещите и лидера, се стремят към четири неща: сигурност, възможности за развитие, признание към чувство за принадлежност. Ефективните връзки с обществеността започват от тук.

Точка 3. Методика, изследване и анализ. Определяне и формулиране на изследователските цели

Определението за комуникации гласи:

„Общуване, при което две или повече същества осъзнават едно и също нещо“.

Комуникационният процес е едно съприкосновение на две създания, създаващо условие за появата на нова единица духовност.

Но всичко това може да се изкаже и в други съждения:

* едно съзнание се изявява, за да даде повод за изявата на друго съзнание.

Или:

* един ейдос бива изявен, за да даде възможност за възникването на друг ейдос (идеалната единица, съпровождащ комуникационния акт).

Сцеплението — това е ейдосът, духовната единица, пронизваща комуникационния процес като негова цел, мотивация и резултат.

Духовното, което пронизва един или друг акт на комуникация не е негова част, не е структурна единица в процеса, който тук е наречен „синейдезис“ (теорията на комуникацията). Духовната единица, която присъства в този акт като цел и очакване, като следствие или като мотив, е сцеплението между неговите съставки [10].

В синейдезиса не съзираме нищо, което да е близо до понятието форма. В този процес на азово изявяване, като, че ли по-приложимото разбиране на съдържанието е заедност. При синейдезиса духовното не е съдържание на комуникационния процес, а неговата градивност.

Елементите в структурата на синейдезиса (отсъствието само на един от които може да го разруши) са [10]:

Начинателят

Общуването като процес само по себе си сочи общуващите страни, олицетворени поименно или анонимно, но с присъствието в разгръщането на комуникационния процес.

В този ход от разсъждения ще кажа, че синедейзисът е подчинен на закони, които управляват всяко действие и всеки процес. И той има своето начало. А в това действие начинател е именно субектът на изявеното съзнание.

* начинателят не носи, не предава, а оповестява своето състояние на съзнание, за да го направи достояние на себеподобните

* той е това, което казва, показва или изразява

Другият, пред когото той оповестява съзнанието си, е негово подобие. Той е особен обект, отличаващ се с това, че е носител на съзнание.

Начинателят първо трябва да открои в своето съзнание мислите и чувствата, които е готов да представи. Освен това, трябва да я облече в изразни средства, достъпни за другите хора, за да може да се превърне в успешен комуникационен акт.

Оповестяването като акт превръща духовната единица във факт, чрез който я прави достъпна за обобществяване.

С това той е изпълнил предназначението си.

Другият

Приела своето комуникационно битие, изявената духовна единица очаква някой да я удостои, а това в синейдезиса е наречено „другият“.

* непрекъснато заобикаля средата си със сетивата си, а чрез тях и със своя разум;

* възприема естествени предмети и явления;

* възприема безброй изкуствено създадени неща, а дори изкуствено създадени живи същества.

Възприемащ (адресат, аниматор) го прави разкриването на вещите и явленията, въплътени в себе си едно или друго духовно състояние.

* „другият“ е човешко същество, както и начи-нателят;

* вътрешноазовата му структура е същата, както и на начинателя;

* в останалите хора той съзира свое подобие като социално същество;

* проявява се постоянно в ролята на начинател.

Но, когато говорим за всичко това, не трябва да забравяме и социалната среда.

* той присъства в едно културно обкръжение;

* присъства в една заварена езикова система;

* подлежи на определени в неговия социален живот набор от ценности.

Всичко това го сближава с начинателя. И колкото повече са приобщени към една или друга културна среда, в толкова по-голяма степен се осъзнават като действащи лица.

Двете действащи същества превъзмогват затвореността на съзнанието, и го превръщат в комуникационно ориентирано явление.

В комуникацията всъщност две съзнания се стремят към единство, но без да се срещат. Едното съзнание се е въплатило в някакъв външен свой израз, а другото току-що се е разгърнало при срещата с това въплащение. То го е „усвоило“ и единственото свидетелство за тези две духовни състояния е свързващото звено.

В комуникационния процес има още едно действащо лице, наречено посредник. Пример за това са образованието и образователните институции, които изпълняват функцията на посредник между поколенията.

Посредническата роля все повече и повече пред определя сцеплението или отдалечеността на общуващите лица. Той се утвърждава като исторически и практически трети, задължителен субект в социалното битие на комуникацията, заедно с начинателя и възприемащия.

Ролята му е важна. Свежда до непосредствения контакт връзката ни с начинателя от онзи край на света или ни прави възприемащ на нещата, които са се появили назад в хилядолетията.

В качеството си на единица комуникация синейдезисът е съвместно усилие на две и повече човешки същества, при което едното изявява свое духовно състояние, а другото се стреми да го възобнови в себе си, осъзнавайки неговата насоченост.

Синейдезисът се разгръща като о